Глава VI
Пиян поет съчинява песен за луната; Цяо Тай се запознава с корейска девойка в един плаващ бардак.
Като видяха спретнато облечените улегнали мъже, насядали около покритите с мрамор маси, двамата приятели разбраха, че мястото не е за техните джобове.
— Да вървим другаде — смотолеви Ма Жун.
Той се обърна и се насочи към вратата, когато един слаб мъж, седнал близо до нея, стана от стола си и извика с плътен глас:
— Заповядайте при мен, приятели! Винаги ми е тъжно, когато пия сам.
Той ги гледаше с воднисти очи изпод странно оформени, извити вежди, които му придаваха постоянно учудено изражение. Облечен беше в скъпа тъмносиня копринена роба и носеше висока шапка от черно кадифе. Но по яката му имаше петна, а изпод шапката висяха рошави кичури коса. На подпухналото му лице стърчеше тънък дълъг нос с лъснал зачервен връх.
— След като ни кани, нека му направим компания за известно време — каза Цяо Тай. — Не ми се иска оня селяндур долу да си помисли, че са ни изритали.
Двамата приятели седнаха срещу домакина си, който незабавно поръча две големи кани вино.
— С какво се препитавате, господине? — попита Ма Жун, след като келнерът се отдалечи.
— Аз съм Бо Кай, търговски представител на корабовладелеца Йе Бън — отговори слабият мъж. Той изпразни чашата си на един дъх и гордо добави: — Но също така съм и известен поет.
— Тъй като ни черпите, няма да го приемаме за недостатък — великодушно отбеляза Ма Жун.
Той надигна каната, отметна глава назад и остави половината от течността бавно да се излее в гърлото му. Цяо Тай последва примера му. Бо Кай ги наблюдаваше с голям интерес.
— Страхотно! — одобрително възкликна той. — Точно в този ресторант обикновено се използват чаши, но вашият метод ми се струва много интересен и удобен.
— Случи се тъй, че тъкмо сега имаме нужда от едно хубаво пийване — каза Ма Жун, докато избърсваше устните си с доволна въздишка.
Бо Кай напълни отново собствената си чаша и каза:
— Разкажете ми някоя интересна история. Вие, момчетата от широкия друм, сигурно водите живот, пълен с приключения.
— Ние от широкия друм! — възмутено надигна глас Ма Жун. — Внимавай какви ги приказваш, мой човек. Ние сме служители на трибунала.
Бо Кай вдигна извитите си вежди още по-високо и викна на келнера:
— Донеси още една кана вино, от най-големите. — После продължи: — Добре, добре. Значи вие двамата сте от хората, които новият съдия е довел днес със себе си. Но сигурно ви е назначил на служба отскоро, защото още не сте се надули самодоволно като всички низши офицери.
— Познавахте ли бившия магистрат? — запита Цяо Тай. — Казват, че също падал малко нещо поет.
— Познавах го бегло — отговори Бо Кай. — Всъщност тук съм доста отскоро — изведнъж той остави чашата си и възкликна щастливо: — Дойде ми заключителният стих, който се мъчех да съчиня! — поглеждайки двамата приятели, той добави тържествено: — Този стих е завършекът на голямата поема, посветена на луната. Искате ли да ви я изрецитирам?
— В никакъв случай! — ужасен отвърна Ма Жун.
— Тогава да ви я изпея? — с надежда попита Бо Кай. — Имам доста хубав глас, надявам се, че и останалите посетители високо ще го оценят.
— Не! — в един глас отговориха Ма Жун и Цяо Тай. Като видя обидата в погледа на поета, Цяо Тай добави:
— Ние просто не си падаме по поезия, в какъвто и да е вид или форма.
— Жалко! — каза Бо Кай. — Вие двамата, да не би да сте поклонници на Буда?
Ма Жун попита подозрително Цяо Тай:
— Абе това момче май се опитва да ни ядоса…
— Пиян е — безразлично отвърна Цяо Тай. После се обърна към Бо Кай: — Само не ни казвайте, че сте будист!
— И то ревностен! — церемониално отговори Бо Кай. — Посещавам редовно Храма на белия облак. Игуменът му е свят човек, а старшият монах Хуйбън чете най-красивите проповеди. Оня ден…
— Слушайте — пресече го Цяо Тай, — няма ли да пийнем по още едно?
Бо Кай му хвърли поглед, пълен с укор заради прекъсването. Надигна се с дълбока въздишка и заяви примирено:
— Да пийнем, обаче с момичета.
— Е, това е приказка! — с ентусиазъм откликна Ма Жун. — Знаеш ли някое добро място?
— Дали конят знае къде е конюшнята му? — ухили се Бо Кай и подсмръкна.
Той плати сметката и тримата потеглиха. На улицата все още се стелеше гъста мъгла. Бо Кай ги отведе до канала зад ресторанта и свирна с пръсти. От мъглата изплува фенер, окачен на носа на малка лодка. Поетът скочи в нея и нареди на гребеца:
— Към кораба!
— Хей! — викна Ма Жун. — Ти одеве не каза ли нещо за момичета?
— Казах и още как! — самодоволно отговори Бо Кай. — Качвайте се на лодката — после се обърна към лодкаря и добави: — Карай по краткия път, господата много бързат.
Той се мушна пълзешком под ниската рогозка, която служеше за навес, а Ма Жун и Цяо Тай клекнаха отстрани. Лодката се плъзна през мъглата по водната повърхност. Единственият шум, който се чуваше, бе плясъкът на греблото. След известно време затихна и той. Лодката продължи да напредва безшумно. Гребецът угаси фенера. Спряха. Ма Жун сложи тежката си ръка върху рамото на Бо Кай.
— Ако това е някаква клопка — безцеремонно каза той, — ще ти строша врата.
— Не говорете глупости! — докачено отвърна Бо Кай.
Чу се дрънчене на железа и лодката продължи пътя си.
— Минахме през вратата на източния шлюз — обясни Бо Кай. — Част от решетката е разхлабена. Но не казвайте за това на началника си.
Скоро пред тях се появиха тъмните силуети на редица корабчета.
— Второто, както обикновено — нареди Бо Кай. Когато лодката се изравни с бордовата стълба, той даде на гребеца няколко медни гроша и се изкачи на палубата, следван от Ма Жун и Цяо Тай. Поетът си проправи път между многобройните масички и табуретки, пръснати безредно, и почука на вратата на надстройката. Отвори им дебела жена, облечена в мръсна роба от черна коприна. Тя се ухили, показвайки почернелите си зъби.
— Добре дошли пак при нас, господин Бо Кай! — възкликна тя. — Моля, заповядайте долу.
Слязоха по стръмна дървена стълба и се озоваха в широк салон, оскъдно осветен от два шарени фенера, окачени на гредата, поддържаща тавана. Тримата мъже насядаха около голяма маса, която заемаше почти цялото помещение. Дебеланата плесна с ръце. Появи се тантурест прислужник с недодялано
