лодката без надзор, а и пътят ни сигурно няма да е лек.
Съдията кимна в знак на съгласие и последва Ма Жун и Цяо Тай, които се шмугнаха в храстите. Преди да излезе на пътя, Ма Жун вдигна ръка. Като отмести клонките, той посочи обраслия с гъста гора планински склон на отсрещната страна. В далечината вляво от тях се белееше мраморната къщичка при портала на храма.
— Наоколо не се вижда жива душа — каза Ма Жун. — Да притичаме през пътя!
Под дърветата от другата страна беше тъмно като в рог. Ма Жун хвана съдията за ръка и му помогна да се провре през гъстите храсти. Цяо Тай беше вече далеч напред, горе между дърветата. Той се движеше съвсем безшумно. Изкачването беше трудно. За кратко време водачите на съдията Ди хващаха стръмни тесни пътеки, после отново си проправяха път между дърветата. Съдията скоро загуби всякакво чувство за посока, но двамата му помощници бяха опитни майстори в горското ориентиране и напредваха сигурно. Изведнъж съдията Ди усети до себе си Цяо Тай, който прошепна:
— Някой ни преследва.
— И аз го чух — тихо каза Ма Жун.
Тримата мъже застанаха неподвижно един до друг. Съдията също чу едва доловимо шумолене и тихо ръмжене. Изглежда, шумът идваше някъде отдолу, вляво от тях.
Ма Жун дръпна съдията Ди за ръкава и се просна по корем. Съдията и Цяо Тай последваха примера му. Те пропълзяха нагоре до едно ниско било. Ма Жун внимателно поразтвори клоните и изруга шепнешком. Съдията погледна надолу към тясната клисура под тях. На лунната светлина той видя една тъмна сянка, която се придвижваше на скокове през високата трева.
— Сигурно е тигър — възбудено прошепна Ма Жун. — Жалко, че нямаме арбалет. Не се безпокойте, няма да нападне трима души.
— Затваряй си устата! — през зъби каза Цяо Тай. Той напрегнато се взираше в тъмната сянка, която бързо се придвижваше през тревата. Тя се метна върху една скала, после потъна между дърветата.
— Това не е обикновен звяр — изсъска Цяо Тай. — Когато скочи, зърнах за миг бяла, човешка ръка с дълги извити нокти. Досущ човешка! Това е тигър върколак.
Продължителен, задгробен рев раздра тишината. От почти човешкото му звучене по гърба на съдията полазиха студени тръпки.
— Подушил ни е — дрезгаво каза Цяо Тай. — Да побързаме към храма. Той трябва да е в подножието на този склон.
Цяо скочи на крака и сграбчи ръката на съдията Ди. Двамата помощници си запроправяха път надолу по склона по най-бързия възможен начин, теглейки след себе си съдията. А неговият ум беше скован, в ушите му все още отекваше ужасният вой. По някое време се спъна в един корен и падна. Помогнаха му да стане и той отново продължи, залитайки. Клоните раздираха дрехите му. Обзе го дива паника. Очакваше всеки момент върху гърба му да се стовари смазваща тежест и в гърлото му да се забият остри нокти.
Внезапно двамата мъже го оставиха и забързаха напред. Когато пропълзя между храстите, съдията Ди видя пред себе си тухлена стена, висока около десет стъпки. Цяо Тай вече бе клекнал пред нея. Ма Жун леко скочи върху раменете му, хвана се за ръба на оградата и се изтегли нагоре. Възседна стената, наведе се и направи знак на съдията. С помощта на Цяо Тай той се улови за ръката на Ма Жун и също бе изтеглен горе.
— Скачайте! — подвикна Ма Жун.
Съдията се прехвърли над стената, увисна на ръце, след това се пусна. Падна върху купчина боклук. Докато се изправи, Ма Жун и Цяо Тай вече бяха до него. Откъм гората зад оградата отново прозвуча дългият провлечен рев, после пак настъпи тишина.
Намираха се в малка градина. Срещу тях се виждаше висока сграда, построена върху широка тухлена тераса на около четири стъпки над земята.
— Е, ваше превъзходителство, ето я задната зала — кисело заяви Ма Жун.
На лунната светлина масивното му лице изглеждаше изпито. Цяо Тай безмълвно изучаваше раздраните места по дрехите си. Съдията дишаше тежко. По лицето и тялото му се стичаше пот. Направи усилие да овладее гласа си:
— Ще се качим на терасата и ще заобиколим до входа на залата.
Когато стигнаха до предната страна, видяха целия масив на храма, разположен отвъд широкия, застлан с мраморни плочки квадратен двор. Беше тихо като в гроб.
Съдията Ди постоя известно време, съзерцавайки спокойната гледка, после се обърна и бутна тежката двойна врата на задната зала. Тя се отвори и тримата видяха просторна зала, смътно осветена от лунната светлина, която се процеждаше през високите, облепени с хартия прозорци. Помещението беше празно, ако не се брояха редицата тъмни продълговати сандъци. В спарения въздух се долавяше лека, но отблъскваща миризма на разложена плът. Цяо Тай изруга.
— Това са ковчези! — измърмори той.
— Заради тях съм дошъл — кратко каза съдията. Той извади от ръкава си свещ и каза на Ма Жун да му даде огнивото си. Запали фитила и тръгна приведен между ковчезите, като четеше надписите върху книжните етикети, залепени на предните им страни. Спря при четвъртия. Изправи се и прокара ръка по ръба на капака.
— Закован е хлабаво — прошепна той. — Отворете го. Съдията зачака нетърпеливо, а двамата му помощници забиха камите си в тясната цепнатина. Отковаха капака и го смъкнаха на пода. От тъмната вътрешност на ковчега лъхна отвратителна смрад. Ма Жун и Цяо Тай се отдръпнаха с проклятия.
Съдията бързо закри устата и носа си с шалчето. Вдигна свещта и сведе поглед към лицето на мъртвеца. Ма Жун и Цяо Тай, у които любопитството бе взело връх над отвращението, надничаха иззад рамото му. Съдията установи, че това наистина е мъжът, когото бе срещнал в коридора. Лицето му имаше същото благородно изражение, носът беше заострен, веждите — тънки и прави, а на лявата буза се открояваше голяма бенка. Единствената разлика беше, че по изпитите бузи имаше грозни сини петна, а хлътналите очи бяха затворени. Ди усети болезнена празнота под лъжичката. Приликата беше пълна. Не му се бе привидяло. В запустялата къща беше срещнал дух.
Той отстъпи назад и направи знак на Ма Жун и Цяо Тай да поставят капака на мястото му. После духна свещта и заяви сухо:
— По добре да не се връщаме по пътя, по който дойдохме. Да тръгнем край оградата и да се прехвърлим откъм предната страна на храма близо до къщичката при портала. Рискуваме да ни забележат, но в гората рискът е по-голям.
Помощниците му изсумтяха в знак на съгласие. Тримата заобиколиха двора на храма, като се движеха в сянката на оградата. Когато видяха пред себе си къщичката при портала, се прехвърлиха през стената и тръгнаха отстрани на пътя, придържайки се в тъмнината под дърветата. Не се виждаше жива душа. Бързо пресякоха пътя и хлътнаха в гористия участък, който ги отделяше от притока.
Сержант Хун, легнал на дъното на лодката, спеше дълбоко. Съдията го събуди, после помогна на Ма Жун и Цяо Тай да избутат коритото до водата. Тъкмо когато се канеше да се качи, Ма Жун застина. Над тъмната вода до тях долетя писклив глас. Един остър фалцет се напъваше:
Към шлюза се плъзгаше малка лодка. Певецът седеше на кърмата и бавно размахваше ръце нагоре и надолу в ритъма на песента.
— Това е нашият пиян поет Бо Кай, който най-сетне се прибира — дрезгаво каза Ма Жун. — По-добре да го оставим да мине преди нас.
Когато квиченето се поднови, той мрачно добави:
— Отначало пеенето на Бо Кай ми се струваше ужасно. Но повярвайте, след оня рев в гората гласът му просто гали слуха ми.
