— Убил е не този, когото е искал да убие — отвърна съдията. — А Куан е купил гребена, който бил обещал на Сунян, и тази нощ е отивал при нея. Може би си е мислел, че ако й го подари, тя ще го удостои с благоволението си още веднъж. Няма съмнение, че двамата със Сунян са си имали някакъв сигнал, с който той й е давал да разбере, че е наблизо. Но докато е минавал край къщата на път за плевнята, А Куан е видял светлина в спалнята. Това е било нещо необичайно, затова е отворил прозореца и е надникнал вътре. Виждайки в полумрака двойката на леглото, е помислил, че са Сунян и новият й любовник. Той е свиреп разбойник, тъй че веднага е отишъл при сандъка със сечивата, извадил е сърпа, скочил е в спалнята през прозореца и им е прерязал гърлата. Гребенът е паднал от ръкава му, намерих го под прозореца. Дали, преди да избяга, е разбрал, че е убил не тези, които е искал, не зная.
— Сигурно доста скоро е разбрал — обади се Цяо Тай.
— Знам ги аз тия типове. Той не би избягал, преди да претърси стаята, за да види дали няма нещо за крадене. Тогава сигурно пак е погледнал жертвите и е открил, че жената не е Сунян.
— Но тогава коя е била тя? — попита сержант Хун. — Ами монахът?
Сбърчвайки дебелите си вежди, съдията отговори:
— Признавам, че нямам и най-малка представа. Дрехите, конят с бяло петно на челото, времето на изчезването: всичко говори, че е била именно госпожа Гу. Но мисля, че от това, което казаха за нея баща й и брат й, съм успял да си изградя доста добра представа за нейната личност. Да е имала връзки преди и след брака си с този разбойник Фан Шун, просто не приляга на характера й. По-нататък… Макар и да се убедих, че доктор Цао е съвършен егоист, мисля, че неговото абсолютно безразличие към съдбата на дъщеря му не е естествено. Не мога да се отърва от мисълта, че убитата жена не е госпожа Гу и че той знае това.
— От друга страна — забеляза сержантът, — жената е внимавала Бей и дъщеря му да не видят лицето й. Това подсказва, че тя наистина е била госпожа Гу, която не е искала да бъде разпозната. Тъй като брат й ни каза, че често излизал с нея из полето, може да се предположи, че Бей и дъщеря му са знаели как изглежда.
— Основателна ти е забележката — с въздишка рече съдията. — И тъй като Бей я е видял след убийството, когато лицето й е било покрито с кръв, не е могъл да я разпознае… стига това наистина да е била госпожа Гу. А що се отнася до оня монах, веднага след обедния ориз аз лично ще ида в Храма на белия облак и ще се опитам да науча нещо повече за него. Сержант, кажи на стражите да приготвят официалния ми паланкин. А ти, Цяо Тай, ще излезеш следобед заедно с Ма Жун. Опитайте се да откриете този А Куан и го арестувайте. Вчера двамата предложихте да арестувате някой опасен престъпник. Ето ви една хубава възможност. А докато оглеждате местността, можете да прескочите и до изоставения храм и да го претърсите. Не е изключено убитата жена да е погребана там. Човекът, откраднал трупа й, не би могъл да отиде далеч.
— Ще ви намерим А Куан, ваше превъзходителство — каза Цяо Тай със самоуверена усмивка.
Той стана и излезе. Появи се един прислужник, който носеше таблата с обедния ориз на съдията. Ди едва бе взел пръчиците за хранене, когато Цяо Тай неочаквано се върна:
— Току-що на минаване край затвора случайно погледнах в килията, където временно са оставени телата на двамата покойници. Тан беше седнал край трупа на Фан и държеше ръката на мъртвеца в своята. Цялото му лице беше мокро от сълзи. Мисля, че кръчмарят е имал предвид точно това, когато каза, че Тан е по-различен. Гледката е покъртителна, ваше превъзходителство. По-добре не ходете там.
Глава XI
Съдията Ди посещава игумена на будисткия храм; вечеря край брега на реката.
Съдията Ди мълча през целия път до Източната врата. Само когато ги пренасяха през притока по моста Небесна дъга, сподели с Хун възхищението си от прекрасния изглед на Храма на белия облак, разположен на отсрещния бряг. Белите му мраморни портали и покритите със сини керемиди покриви се открояваха на фона на зеления планински склон. Носачите ги изкачиха по широка мраморна стълба и оставиха паланкина в просторен двор, заобиколен от широка открита галерия. Съдията подаде голямата си червена визитна картичка на един възрастен монах, който бе излязъл да ги посрещне.
— Негово преосвещенство тъкмо привършва следобедната си молитва — каза той.
После старецът ги преведе през три други двора, разположени амфитеатрално на склона и свързани с красива стълба от дялан мрамор. В дъното на четвъртия двор имаше още една редица от стръмни стъпала. На горния им край съдията видя дълга тясна тераса, изсечена направо в покритата с мъх скала. Чуваше се ромон на падаща вода.
— Извор ли има тук? — попита Ди.
— Да, ваше превъзходителство — отвърна монахът. — Водата е бликнала от скалата долу преди четиристотин години, когато светецът, основал храма, открил на това място свещената статуя на бог Майтрея. Тя е положена в параклиса, от другата страна на пропастта.
Сега съдията Ди видя, че между терасата и високата отвесна скала насреща имаше процеп, широк около пет стъпки. Тясно мостче от три дървени дъски водеше през ждрелото към широка тъмна пещера. Съдията стъпи на мостчето и погледна към дъното на дълбоката пропаст. На около трийсетина стъпки под него бликаше бързоструен извор, чиито води обливаха острите камъни. От дълбината лъхаше благодатна хладина. В пещерата на отсрещната страна съдията зърна златна решетка, зад която висеше червена копринена завеса. Тя очевидно прикриваше параклиса със статуята на Майтрея, светая светих на храма.
— Покоите на негово преосвещенство са в края на терасата — каза старият монах.
Той ги отведе до една малка постройка с елегантно извита стряха, сгушена в сянката на вековни дървета, и изчезна. Скоро се появи отново и покани съдията да влезе. Сержант Хун седна отвън на една хладна каменна пейка.
Великолепна абаносова кушетка, украсена с дърворезба и покрита с възглавнички от червена коприна, заемаше цялото дъно на стаята. В средата й бе седнал с кръстосани крака дребен топчест човечец, загърнат в широка роба от плътен златист брокат. Той кимна с облата си гладко обръсната глава и направи знак на съдията да седне срещу него на едно голямо резбовано кресло. После се обърна и постави почтително визитната му картичка върху малкия олтар, разположен в една ниша над кушетката. Пред останалите стени висяха тежки копринени драперии с извезани сцени от живота на Буда. Стаята беше напоена с тежкия аромат на някакво чуждоземно благовоние.
Старият монах постави до креслото на съдията малка палисандрова масичка за чай, също украсена с дърворезба, и му наля чаша ароматен чай. Игуменът изчака Ди да отпие и каза с изненадващо силен и звучен глас:
— Невежият монах пред вас възнамеряваше утре да посети съдилището, за да засвидетелства почитта си. Изпитвам дълбоко угризение от това, че негово превъзходителство дойде да ме посети пръв. Покорният ви слуга не заслужава тази изключителна чест.
Той гледаше право в съдията с дружелюбни големи очи. Макар че като непоколебим конфуцианец изпитваше твърде слаба симпатия към будистката вяра, Ди трябваше да признае, че този дребен игумен е една забележителна, изпълнена с достойнство личност. Съдията изрече няколко учтиви думи за величествените размери и красотата на храма. Игуменът вдигна пухкавата си ръчичка и каза:
— Всичко се дължи на милостта на нашия бог Майтрея. Преди четири столетия той благоволил да се представи на това място под формата на статуя от санталово дърво, висока повече от пет стъпки, изобразяваща го в момент на медитация, седнал с кръстосани крака. Нашият свят основател намерил статуята в пещерата и така Храмът на белия облак бил построен тук като твърдина по източните граници на империята и светилище за всички мореплаватели.
Игуменът остави кехлибарените мъниста на молитвената си броеница да се изплъзнат между пръстите му и зашепна някаква молитва. После продължи:
— Имах намерение да поканя негово превъзходителство лично да удостои с присъствието си една церемония, която скоро ще се състои в този скромен храм.
— Ще го приема като висока чест — с поклон отговори съдията Ди. — Каква ще бъде тази церемония?
