— Негово превъзходителство не може да си тръгне, без да приеме една, макар и лека, вечеря. На другия край на пристанището има доста приличен ресторант, известен с варените раци, които поднасят там.
Гу се обърна към Ким Сан:
— Ти продължавай. Знаеш какво трябва да направиш.
Съдията Ди нямаше търпение да се върне в храма, но съобрази, че един по-продължителен разговор с Гу може да се окаже полезен. Той нареди на Хун да се прибере в съдилището и последва Гу.
Беше започнало да се смрачава. Когато стигнаха до елегантния павилион на брега на реката, келнерите вече палеха цветните фенери, окачени на стряхата. Двамата мъже седнаха близо до лакирания червен парапет, където можеха да се наслаждават на прохладния бриз, който полъхваше откъм реката, и на веселите разноцветни светлини по кърмите на лодките, плъзгащи се в двете посоки.
Келнерът донесе голямо плато с червени раци, от които се вдигаше пара. Гу разтроши черупките на няколко от тях и ги предложи на съдията. Ди щипна от бялото месо със сребърните си пръчици, топна го в паничката с джинджифилов сос и го опита с наслада. После изпи малка чаша жълто вино и каза на Гу:
— Току-що, докато разговаряхме при корабите, вие ми се сторихте твърдо убеден, че жената в чифлика на Фан е била вашата съпруга. Не исках да ви задавам неудобен въпрос в присъствието на Ким Сан, но имате ли основания да предполагате, че тя ви е мамела?
Гу се смръщи. След малко отговори:
— Оказа се грешка да се ожениш за жена със съвсем различно възпитание, ваше превъзходителство. Аз съм заможен човек, но съм съвсем неук в областта на литературата. Амбицията ми беше втория път да се оженя за дъщеря на учен човек. И сбърках. Макар че живяхме заедно само три дни, разбрах, че тя няма да хареса новия си живот. Направих всичко възможно да проявя разбиране, но не срещнах никакъв отговор, така да се каже… — изведнъж той добави с горчивина в гласа: — Тя мислеше, че не съм подходящ за нея, и понеже е била възпитавана доста либерално… допускам, че… може би някаква предишна любов…
Устата му се разкриви. Той бързо изпразни чашата си.
— За трето лице е трудно — рече съдията — да изказва мнение, когато става дума за интимните отношения на женена двойка. Приемам, че имате сериозни основания за подозренията си. Но аз не съм сигурен, че жената с Фан е била вашата съпруга. Не съм сигурен дори, че тя действително е била убита. Що се отнася до нея, вие знаете по-добре от мен в каква сложна ситуация може да е замесена. Ако наистина е така, съветвам ви да ми го кажете сега. Заради нейното, а и заради вашето собствено добро!
Гу стрелна поглед към съдията. На Ди се стори, че в очите му проблесна истински ужас. Но той бързо се овладя и изрече с равен глас:
— Казах ви всичко, което зная, ваше превъзходителство.
Съдията Ди стана.
— Виждам, че над реката се спуща мъгла — отбеляза той. — Най-добре да си тръгвам. Благодаря за прекрасната вечеря.
Гу придружи съдията до паланкина му. Носачите го преведоха обратно през града до Източната врата. Те се придвижваха с бързи крачки, защото очакваха с нетърпение вечерната си порция ориз.
Пазачите при портала на храма явно се учудиха, когато видяха съдията да минава отново покрай тях. Първият двор беше пуст. От главната зала високо горе се дочуваха звуците на монотонно песнопение. Очевидно монасите отслужваха вечерната си служба.
Съдията Ди бе посрещнат от един доста навъсен млад монах. Той каза, че игуменът и Хуйбън ръководят службата, но ще заведе госта да изпие чаша чай в покоите на игумена. Двамата мълчаливо пресякоха пустия двор. Когато стигнаха до третия двор, съдията внезапно се спря.
— Задната зала гори! — извика той.
Огромни кълба дим и червени огнени езици се издигаха високо към небето от двора под тях. Монахът се усмихна:
— Готвят се да кремират тялото на Дзухай — рече той.
— Никога преди не съм наблюдавал кремация — възкликна съдията. — Да идем там и да хвърлим едно око.
Той тръгна към стълбите, но младият монах бързо го хвана за ръката.
— На външни лица не е позволено да наблюдават този ритуал — каза той.
Съдията освободи ръката си. Той каза хладно:
— Единственото оправдание за невежеството ви е вашата младост. Помнете, че разговаряте с магистрата си. Заведете ме!
В двора пред задната зала в голяма открита пещ гореше огромен огън. Наоколо нямаше никой, освен един монах, който усърдно разпалваше огъня с духало. До него бе поставена глинена делва. Съдията забеляза също голям продълговат сандък в близост до пещта.
— Къде е мъртвото тяло? — запита той.
— В този сандък от палисандрово дърво — навъсено отвърна младият монах. — Днес късно следобед хората от съдилището го донесоха тук на носилка. След кремацията прахът на покойника ще бъде поставен в оная делва.
Горещината бе почти непоносима.
— Заведете ме в покоите на игумена — остро заповяда съдията.
Монахът го заведе до високата тераса и тръгна да търси игумена. Като че ли изобщо бе забравил за чая. Съдията не обърна внимание на това. Той започна да крачи по терасата. Прохладният влажен въздух, който лъхаше от пропастта, приятно заменяше убийствената горещина край пещта.
Изведнъж Ди чу приглушен писък. Спря и се заслуша. Не се чуваше нищо, освен ромона на водата долу в пропастта. После писъкът се разнесе отново, стана по-силен и замря като стенание. Идваше откъм пещерата на Майтрея. Съдията бързо тръгна натам и стъпи на дървеното мостче, което водеше към входа на пещерата. Направи две крачки и се смръзна на мястото си. През мъглата, надигаща се от пропастта, той видя мъртвия магистрат, застанал в другия край на мостчето.
Смразяващ страх скова сърцето му. Той стоеше неподвижно и вторачено гледаше облеченото в сива роба привидение. Очните орбити изглеждаха празни, невиждащият им взор и зловещите петна от разложението върху хлътналите бузи изпълваха съдията с неописуем ужас. Привидението бавно вдигна мършавата си призрачна ръка, посочи към моста и бавно поклати глава.
Съдията Ди погледна надолу, където сочеше призрачната ръка. Видя само широките дъски на моста. Отново вдигна глава. Привидението сякаш се бе разтворило в мъглата. Всичко бе свършило.
Продължителна тръпка премина през тялото на съдията. Той внимателно постави десния си крак върху средната дъска на моста. Тя падна. Ди чу как се удари долу в камъните на дъното на пропастта, на трийсет стъпки под него.
Известно време той постоя неподвижно, вторачен в черната дупка пред краката си. После отстъпи и избърса студената пот от челото си.
— Дълбоко съжалявам, че накарах негово превъзходителство да ме чака — чу се глас зад гърба му.
Съдията се обърна. Като видя Хуйбън, той тихо посочи липсващата дъска.
— Вече многократно съм казвал на игумена — смутено рече Хуйбън, — че гнилите дъски трябва да се сменят. Някой ден този мост ще стане причина за сериозен инцидент.
— Той току-що щеше да стане — сухо каза съдията. — За късмет тъкмо когато се канех да мина по него, спрях, защото чух някакъв писък откъм пещерата.
— О, това са само кукумявки, ваше превъзходителство — каза Хуйбън. — Свили са гнездата си близо до входа на пещерата. За нещастие игуменът не може да напусне службата, преди да произнесе благословията си. Мога ли да направя нещо за ваше превъзходителство?
— Можете — каза съдията. — Предайте на негово преосвещенство моите почитания. Той се обърна и тръгна към стълбите.
Глава XII
Изповед на един разочарован любовник; изчезването на корейския майстор.
Когато Ма Жун отведе дъщерята на селянина в къщата на леля й — приветлива стара дама, — тя настоя да го почерпи с купичка овесена каша. Цяо Тай го почака известно време в къщичката на пазачите,
