Те претърсиха централния и задния двор, както и пустите килии на монасите. Надникнаха и между дърветата около храма. Но се натъкнаха само на няколко уплашени полски мишки. Когато се върнаха в предната зала, Цяо Тай замислено огледа жертвената маса.
— Нали се сещаш — каза той, — че зад тия неща често има долап, в който монасите крият сребърните си свещници и съдовете за горене на благовония, когато настанат смутни времена?
Ма Жун поклати глава.
— Няма да е лошо да хвърлим едно око — каза той.
Отместиха тежката маса встрани. В тухлената стена зад нея наистина имаше дълбока ниша ниско долу. Ма Жун се приведе и погледна вътре. После изруга.
— Цялата дупка е претъпкана със стари изпотрошени бамбукови тояжки — разочаровано каза той.
Двамата приятели излязоха през главния вход и се върнаха в караулката. След като дадоха на дежурния ефрейтор необходимите наставления за пренасянето на мъртвия А Куан в съдилището, яхнаха конете си и поеха обратно. Когато влизаха в града през Западната врата, беше вече тъмно. Пред съдилището срещнаха сержант Хун. Той им каза, че тъкмо се връща от пристанището, където съдията Ди вечеря с Гу Мънпин.
— Днес имах късмет — каза Ма Жун. — Затова ви каня на една хубава вечеря в „Градината на деветте цвята“.
Когато влязоха в кръчмата, видяха Бо Кай и Ким Сан, седнали на една ъглова маса. Пред тях се мъдреха две големи кани с вино. Шапката на Бо Кай беше килната на тила му. Той изглеждаше в добро настроение.
— Добре дошли, приятели мои! — радушно извика той. — Елате при нас. Ким Сан току-що пристигна. Помогнете му да ме догони с пиенето.
Ма Жун се приближи към него и каза строго:
— Миналата вечер се беше напил като маймуна. Нанесе тежки обиди на мен и на приятеля ми и наруши обществения ред, като квичеше разни неприлични песни. Осъждам те да платиш пиенето. Яденето е от мен!
Всички се разсмяха. Съдържателят донесе проста, но вкусна храна и петимата мъже изпиха по няколко чаши вино. Когато Бо Кай поръча нова кана, сержант Хун се надигна и каза:
— По-добре да се връщаме. Съдията сигурно вече се е прибрал.
— О, небеса, разбира се! — извика Ма Жун. — Трябва да му докладвам за храма.
— Да не би вас двамата най-сетне да ви е осенило просветление? — невярващо попита Бо Кай. — Кажете ми в кой храм предпочитате да се молите?
— Хванахме А Куан в запустелия храм — каза Ма Жун. — Сега вече той наистина е пуст. В него не остана нищо друго, освен куп счупени монашески тояжки.
— Много, много важна улика! — през смях каза Ким Сан. — Вашият началник сигурно ще ви похвали.
Бо Кай искаше да изпрати тримата мъже до съдилището, но Ким Сан продължи:
— Да останем още малко в това гостоприемно място, приятелю, и да изпием някоя и друга кана вино.
Бо Кай се поколеба. После се отпусна на стола с думите:
— Добре, още по една малка, но за последно! Не забравяй, че не одобрявам злоупотребата с алкохол.
— Ако не излезе някаква друга работа — подвикна Ма Жун, — по-късно ще прескочим пак. Само за да видим как си допивате последната чашка.
Тримата мъже завариха съдията Ди седнал сам в личния си кабинет. Сержант Хун забеляза, че изглежда блед и уморен. Но когато чу доклада на Ма Жун за откриването на А Куан, лицето му светна.
— Значи моята теория за убийството по погрешка се оказа вярна — каза той. — Но си остава проблемът, коя е жената. А Куан е избягал веднага след убийството, без дори да вземе кутията с парите. Той не е знаел нищо от онова, което се е случило след бягството му. Оня крадлив слуга У може да е забелязал третата личност, която със сигурност е замесена в тази история. Ще научим това, когато го заловим.
— Ние претърсихме най-старателно целия храм и храстите около него — каза Ма Жун, — но не намерихме умряла жена. Само зад жертвената маса открихме куп счупени бамбукови тояжки, каквито обикновено носят монасите.
Съдията се наведе напред.
— Бамбукови тояжки ли? — невярващо възкликна той.
— Всичките стари, за изхвърляне, ваше превъзходителство — намеси се Цяо Тай. — Изпотрошени до една.
— Любопитна находка! — бавно рече съдията. Той се замисли дълбоко. После стана и каза на Ма Жун и Цяо Тай: — Вие двамата сте имали хубав ден. Сега най-добре се приберете и се наспете добре. Аз ще остана да поприказвам с Хун.
Когато двамата здравеняци си тръгнаха, съдията Ди се настани удобно в креслото и разказа на сержанта за разхлабената дъска в Храма на белия облак.
— Повтарям — заключи той, — че това беше явен опит да ме убият.
Хун тревожно погледна господаря си.
— От друга страна — каза той, — тази дъска може наистина да е била проядена от червеите. Когато сте стъпили на нея, ваше превъзходителство…
— Не съм — кратко отговори съдията. — Само я докоснах с крака си, за да я изпробвам — и като видя неразбиращия поглед на Хун, побърза да добави: — Точно когато се канех да стъпя на нея, видях духа на покойния магистрат.
В кабинета отекна шумът от затръшване на врата някъде из сградата. Съдията изправи гръб.
— Казах на Тан тази врата да се поправи — избухна той.
Хвърли бърз поглед към пребледнялото лице на Хун, вдигна чашата с чай и я поднесе към устните си. Но не отпи. Загледа се вторачено в малките сиви прашинки, които плаваха по повърхността на чая. Бавно остави чашата обратно и разтревожено каза:
— Виж, Хун, някой е сложил нещо в чая ми.
Двамата мъже безмълвно се загледаха в сивия прах, който бавно се разтваряше в горещия чай. Изведнъж съдията прокара пръст по повърхността на писалището. После напрегнатото му изражение се смени с изнурена усмивка.
— Изнервил съм се, Хун — сухо каза той. — От тръшкането на вратата е паднала малко мазилка от тавана. Това е всичко.
Сержант Хун въздъхна облекчено. Той отиде до масичката за чай и наля на съдията нова чаша. Седна отново и каза:
— В крайна сметка може би за падането на дъската също има естествено обяснение, ваше превъзходителство. Не мога да допусна, че човекът, убил предишния магистрат, ще посмее да посегне и на вас. Ние нямаме никаква представа, кой е този човек и…
— Но той не знае това, Хун — прекъсна го съдията. — Той не знае и какви предположения е споделил с мене следователят. Може да си мисли, че не предприемам действия срещу него само защото искам да печеля време. Този неизвестен престъпник несъмнено следи всяка моя стъпка с най-голямо внимание и нещо, което съм казал или направил, може да го накара да мисли, че съм по следите му.
Съдията Ди бавно поглади мустаците си, след което продължи:
— Сега нарочно ще му покажа намеренията си, доколкото е възможно, за да го накарам да направи още един опит да ме убие. Тогава вероятно ще се издаде.
— Ваше превъзходителство не трябва да поема такъв ужасен риск! — изплашено възкликна Хун. — Наясно сме, че е безмилостен и коравосърдечен главорез. Само небесата знаят какъв нов пъклен план замисля сега. На нас дори не ни е известно…
Съдията не го слушаше. Той внезапно стана. Взе свещта и каза:
— Ела с мен, Хун.
Сержантът тръгна след съдията, който бързо прекоси главния двор, насочи се към личната резиденция, влезе и мълчаливо тръгна по тъмния коридор към библиотеката. На вратата вдигна свещта и огледа стаята.
