Беше същата, каквато я бе оставил след предишното си посещение. Съдията се приближи до мангала за подгряване на вода и нареди на Хун:
— Сержант, придърпай това кресло насам.
Когато Хун довлече креслото до шкафа с мангала, съдията стъпи на седалката. Той вдигна свещта и започна да оглежда червената лакирана греда на тавана.
— Дай ми ножа си и лист хартия! — припряно нареди съдията. — И подръж малко свещта.
Той разстла листа хартия върху дланта на лявата си ръка, а с дясната започна да чегърта с върха на ножа повърхността на гредата. После слезе от креслото и внимателно избърса острието в хартията. Върна ножа на Хун, а хартията сгъна и я пъхна в ръкава си. След това попита Хун:
— Тан още ли е в канцеларията?
— Струва ми се, че когато се връщах, го видях да седи край писалището си, ваше превъзходителство — отговори сержантът.
Съдията бързо излезе от библиотеката и отиде в канцеларията. На писалището на Тан горяха две свещи. Той седеше на стола си прегърбен и гледаше право пред себе си. Когато видя двамата мъже да влизат, бързо се изправи. Виждайки измъченото му лице, Ди каза съчувствено:
— Убийството на помощника ви сигурно е било голям удар за вас, Тан. Най-добре се приберете у дома и си легнете рано. Преди това обаче бих искал да ви задам един въпрос. Кажете ми, правени ли са някакви ремонти в библиотеката на магистрата Уан наскоро преди смъртта му?
Тан сбърчи чело. След малко отговори:
— Не, ваше превъзходителство, не и наскоро преди смъртта му. Но около две седмици преди това магистратът ми каза, че един от посетителите му забелязал на тавана обезцветено петно и обещал да изпрати майстор да поднови лака на това място. Нареди ми, когато дърводелецът дойде, да го пусна да свърши работата си.
— Кой може да е бил този посетител? — нервно попита съдията.
Тан поклати глава.
— Наистина не зная, ваше превъзходителство. Съдията беше много популярен сред видните граждани на окръга. Повечето от тях го посещаваха в библиотеката му след сутрешното съдебно заседание, за да изпият по чаша чай и да си побъбрят. Съдията сам приготвяше чая. Игуменът, старшият монах Хуйбън, корабопритежателите Йе и Гу, доктор Цао и…
— Предполагам, че майсторът може да бъде намерен — нетърпеливо го прекъсна съдията. — Лаковото дърво не расте по тези места. Едва ли в окръга има много специализирани дърводелци.
— Точно затова съдията беше много благодарен на своя посетител за предложението — каза Тан. — Ние не знаехме, че тук може да се намери майстор, който работи с лак.
— Идете да разпитате стражниците — нареди съдията Ди. — Поне те трябва да са го видели. Елате след това да ми докладвате в кабинета.
Когато отново седна зад писалището си, съдията оживено каза на Хун:
— Прахът, който падна в чашата ми, ме доведе до разрешението на загадката. Когато убиецът е забелязал онова обезцветено петно на тавана, причинено от парата на кипящата вода, той е разбрал, че съдията винаги оставя медния мангал на едно и също място върху шкафа, и тогава го е осенила пъклената идея. Той е имал съучастник, който е играл ролята на майстора. Преструвайки се, че поправя обезцветеното петно, дърводелецът е пробил малка дупка в гредата на тавана точно над мангала. Поставил е в дупката едно или няколко восъчни топченца с отровен прах в тях. Това е всичко, което е трябвало да направи. Той е знаел, че съдията, увлечен в четенето си, често оставя водата за чай да ври известно време в котлето, преди да стане и да налее от нея в каната. Рано или късно горещата пара трябвало да разтопи восъка и прахът да падне във врящата вода, където да се разтвори веднага. Просто и ефикасно, Хун. Току-що открих тази дупка в гредата на тавана, в средата на обезцветеното петно. По ръба й все още е останал малко полепнал восък. Ето как е било извършено убийството.
Влезе Тан:
— Двама от стражниците си спомнят за майстора, ваше превъзходителство. Дошъл в трибунала десетина дни преди смъртта на съдията, докато негово превъзходителство ръководел следобедното съдебно заседание. Бил кореец от един кораб, закотвен в пристанището, и знаел само няколко думи на китайски. Тъй като бях заръчал на стражниците да го пуснат, те го завели в библиотеката. Останали с него, за да не задигне нещо. Казаха, че той поработил известно време върху гредата на тавана, после слязъл от стълбата си и измърморил нещо в смисъл, че повредата е доста голяма и ще е най-добре да се поднови целият таван. След това си отишъл и повече никой не го видял.
Ди се отпусна върху облегалката на креслото си.
— Още една задънена улица — мрачно каза той.
Глава XIII
Ма Жун и Цяо Тай излизат на разходка с лодка; една любовна среща приключва по неочакван начин.
Ма Жун и Цяо Тай се върнаха в „Градината на деветте цвята“ в приповдигнато настроение. На влизане Цяо Тай обяви доволно:
— Е, сега вече наистина ще си пийнем като хората!
Но когато се приближиха до масата на приятелите си, Ким Сан ги изгледа тъжно. Той посочи Бо Кай, който бе положил глава на масата. Пред него бяха наредени куп празни винени кани.
— Господин Бо Кай изпи много вино за твърде кратко време — унило каза Ким Сан. — Опитвах се да го спра, но той не ме слушаше. Сега е в отвратително настроение. Не виждам какво мога да направя. Ако вие двамата бъдете така любезни да се погрижите за него, аз ще си тръгна. Жалко, защото корейското момиче ни чака.
— Какво корейско момиче? — попита Цяо Тай.
— Юсу, от второто корабче — отговори Ким Сан. — Тази вечер е свободна и обеща да ни покаже някои интересни места в корейския квартал, които дори и аз още не съм виждал. Наел съм лодка да ни закара дотам, за да пийнем край реката. Сега ще ида и ще им кажа, че всичко пропада.
Той се надигна.
— Е — благосклонно се намеси Ма Жун, — ние можем Да се опитаме да ти помогнем, като го разбудим и го посвестим.
— Опитвах се — рече Ким Сан, — но ви предупреждавам, че е в много противно настроение.
Ма Жун сръга Бо Кай в ребрата, после го сграбчи за яката и го вдигна над масата.
— Събуди се, брат ми! — изрева в ухото му той. — Виното и жените те чакат.
Бо Кай ги изгледа с помътени очи.
— Повтарям ви — изфъфли той с набъбналия си език — и ви потретвам, че ви презирам. Вие сте група дегенерати, банда развратни пияници и нищо повече. Аз нямам нищо общо с вас, с никой от вас.
И той отново положи глава на масата. Ма Жун и Цяо Тай се изкикотиха.
— Добре — каза Ма Жун на Ким Сан, — щом е така настроен, остави го тук.
После се обърна към Цяо Тай и добави:
— Да седнем на някоя маса и да си допием на спокойствие. Според моите изчисления, докато дойде време да си ходим, Бо Кай ще е изтрезнял.
— Ще бъде жалко разходката да се проваля само заради Бо Кай — каза Цяо Тай. — Ние никога не сме ходили в корейския квартал. Защо не ни вземеш вместо него, Ким Сан?
Ким прехапа устни.
— Няма да е лесно — отвърна той. — Сигурно сте чували, че корейският квартал си е повече или по- малко отделна територия, със собствена юрисдикция. Това означава, че хората от съдилището не бива да ходят там, освен ако надзорникът не ги помоли за помощ.
— Глупости! — възрази Цяо Тай. — Че кой ни кара да обявяваме какви сме? Двамата с моя приятел ще си свалим шапките, ще си вържем косите и никой няма да ни познае.
Ким Сан, изглежда, се колебаеше, но Ма Жун извика:
— Чудесна идея, хайде да тръгваме!
