варварки има в северния квартал, оттук е един час път. Китайките пък са в югоизточния край на града, отвъд езерото с лотосите — и додаде с подкупващ глас: — Само че тукашните повлекани едва ли ще допаднат на един изискан господин, свикнал на всякакви глезотии в столицата. Твоят занаят сигурно е много опасен? Защо не влезеш да поразкажеш за патилата си по пътищата! — при тези думи съдържателят избута купчинката грошове към Ма Жун и заяви: — Първото е за сметка на заведението!
Двамата безделници, подушили безплатна пиячка, грейнаха от въодушевление.
— Като те гледам какъв юначага си — обърна се единият към Ма Жун, — сигурно на много разбойници си видял сметката по друмищата!
Ма Жун се поддаде на уговорката. Влязоха вътре и насядаха около една маса. Ма Жун се разположи така, че да държи под око стълбата. Скоро и съдържателят седна при тях и чашите започнаха да се пресушават една след друга. Ма Жун вече им бе разказал няколко страшни истории, когато по стълбата се зададе У. Той се спря на средата и огледа Ма Жун с проницателен поглед.
— Елате при нас! — извика съдържателят. — Този господин разказва страхотни истории!
— Имам още малко работа — отговори У, — но по-късно ще сляза. И да не изпиете всичкото вино! — след което се върна обратно.
— Това е наемателят ми — обясни съдържателят. — Голям веселяк е, душата ще ти напълни! Не бързай да си вървиш, преди да си поговориш с него — и отново напълни чашите.
Междувременно Тао Ган не стоеше със скръстени ръце. Щом видя, че Ма Жун се подпря във входа срещу кръчмата, Тао Ган се шмугна в една тъмна уличка, където съблече набързо робата си, обърна я наопаки и пак я облече. От лицевата страна робата бе от скъпа кафява коприна и му придаваше достолепен вид, докато подплатата й беше от грубо конопено платно, лекьосана и с няколко непохватно зашити кръпки. Тао Ган поотупа и шапката си, която веднага се сплеска и провисна, за да заприлича на просяшка капа.
Така издокаран, той се вмъкна в тясната пролука между високите задни стени на къщите от улицата на У и тези от съседната. Тук беше тъмно като в рог, земята бе осеяна с всякакви боклуци и трябваше да внимава къде стъпва. Когато прецени, че е излязъл зад питиепродавницата, спря. Вдигна се на пръсти и се хвана за края на зида. Изтегли се на мускули и надникна отвъд. Горният кат бе ярко осветен, докато приземието тънеше в мрак. Дворът бе пълен с празни делви от вино, грижливо подредени в две редици. Несъмнено това беше задната част на „Непресъхващ извор“.
Тао Ган скочи обратно. Пипнешком намери една счупена делва, изтърколи я до дувара и се качи на нея. Сега вече можеше да подпре лакти на оградата. Той опря брадичка върху ръцете си и се огледа. Откъм задната страна ателието на У бе опасано от тесен балкон, на който художникът бе наредил саксии с цветя. Под балкона в измазаната стена на питиепродавницата зееше тясна вратичка. До нея се виждаше барака — кухнята, както реши Тао Ган. У лесно можеше да се измъкне незабелязано през балкона. Тао Ган зачака търпеливо.
След около половин час един от прозорците на У се отвори бавно и художникът подаде глава. Тао Ган замря. Знаеше, че У не може да го види сред тъмницата наоколо. У прекрачи перваза. Безшумно като котка тръгна по тесния балкон, докато стигна над бараката. Прехвърли се през перилото и скочи върху скосения покрив. За миг остана приклекнал на керемидите, докато се оглеждаше за свободно място сред винените делви. После се приземи чевръсто между двете редици и закрачи бързо към тесния проход между питиепродавницата и съседната къща.
Тао Ган изостави наблюдателния си пост и хукна към ъгъла. Препъна се в един счупен сандък и за малко не си счупи крака. В следващия миг се сблъска с У. Той избълва някаква ядна псувня, но У отмина към главната улица, без дори да погледне встрани. Тао Ган го последва. Главната улица беше пълна с народ и дори нямаше нужда да се крие. Яркият тюрбан на У отдалеч се открояваше сред черните селски шапчици на минувачите.
У вървеше все на юг. По едно време внезапно свърна в някаква тъмна улица. Тук хората бяха много по-малко. Без да забавя ход, Тао Ган изтегли нагоре върха на шапката си, която промени напълно формата си и отдалеч му придаваше вид на мирен еснаф. Извади от ръкава си къса бамбукова тояжка, тръсна я и от нея изскочиха още няколко цеви, една от друга по-тънки. Сега вече, с бастунче и съответно докарана походка, съвсем заприлича на достопочтен занаятчия, излязъл на разходка.
Художникът отново свърна в пряка и помощникът на съдията Ди ускори крачка. Озоваха се в тих квартал, според изчисленията на Тао Ган недалеч от източната стена на града. У, изглежда, познаваше много добре квартала и уверено навлезе в една съвсем безлюдна уличка. Тао Ган надникна иззад ъгъла. Уличката беше сляпа и отвеждаше до малък будистки храм, явно запуснат, ако се съдеше по съвсем разнебитения вход. Никаква светлина не се виждаше наоколо, нямаше и жива душа. У без колебание се изкачи по пропуканите каменни стъпала пред сводестия вход. Там се спря и се обърна. Тао Ган мигом дръпна главата си.
Когато надзърна отново, У вече бе изчезнал в храма. Тао Ган поизчака, после излезе на улицата и без да бърза, се отправи към храма. Над входа смътно различи три едри йероглифа, изписани с изкусно вградени между тухлите цветни керемиди. Надписът гласеше: „Скит Трите съкровища“. С дебнеща крачка Тао Ган пристъпи прага. Храмът изглеждаше изоставен от години. Беше съвършено празен, на места звездната светлина нахлуваше през дупките на покрива и осветяваше голи каменни стени. Тао Ган пристъпи безшумно и се огледа за художника. От У нямаше и следа. Накрая зърна една открехната вратичка в дъното. Подаде предпазливо глава и тутакси се дръпна обратно зад касата.
Пред очите му се бе открила градинка с езерце в средата, заобиколена с високи стени. На една стара каменна пейка самичък седеше У. Подпираше брадичка на сключените си длани и гледаше неподвижен в езерцето. Чудесно място за тайна среща, рече си Тао Ган. Зърна една ниша на прозорец с широк перваз, където можеше да седне и незабелязано да държи У под око. Настани се в нея, скръсти ръце и затвори очи, целият в слух. Не смееше да се взре в У, защото знаеше, че човек често усеща, когато го наблюдават скришом.
Остана така дълго.
От време на време У се размърдваше на пейката. Веднъж-дваж взе шепа камъчета и едно по едно ги хвърли в езерцето. По някое време стана и закрачи напред-назад из дворчето, вглъбен в мислите си.
Изтече още половин час.
Внезапно У тръгна към изхода. Тао Ган прилепи гръб о влажната каменна стена на нишата. С чевръста крачка У пое към дома си, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Преди да излезе на своята улица, се спря и надзърна от ъгъла. Явно искаше да провери дали Ма Жун още стои на поста си. После ускори крачка и се шмугна в тесния проход към задния двор на „Непресъхващ извор“. Тао Ган въздъхна примирено и се отправи към съдилището.
В питиепродавницата цареше веселба. След като Ма Жун поизчерпи запаса си от истории, на своя, ред съдържателят се впусна да разказва за разни невероятни преживелици. Двамата безделници зяпаха в изумление, ръкопляскаха възторжено след всяка лакърдия, готови да прекарат цялата нощ в тази приятна компания.
Най-сетне и художникът се присъедини към тях. Ма Жун бе изгубил представа, колко чаши бе изпил. Със сигурност обаче можеше да изпие още толкова, без да му се замъти главата! Каза си, че най-добрият начин да изкопчи нещо от У, е да го напие. Той приветства бурно художника като свой съгражданин столичанин и вдигна наздравица в негова чест. Така започна едно надпиване, за което след това се говореше с месеци в квартала. За да навакса изоставането си, У изля половин стомна силно бяло вино в една купа за ориз и я пресуши до дъно. Не му пролича ни най-малко, все едно бе изпил кана вода. После подели една оканица с Ма Жун и се впусна да разказва някаква дълга и много смешна история.
Ма Жун усещаше вече леко замайване. Дълго си напъва мозъка, докато се сети за една солена история, но тя май излезе тъпа и накрая съвсем я оплете. У обаче много се смя. Обърна три чаши една след друга, бутна назад тюрбана си, облакъти се на масата и захвана дълга серия непристойни случки от живота в столицата, като млъкваше колкото да отпие. Всеки път — до дъно! И Ма Жун не изоставаше. Добро момче, помисли си той. Имах да го питам нещо, но какво беше? Явно трябваше да пийне още малко, за да се сети. И поръча нова кана.
Първи окапаха безделниците — съдържателят уговори някакви комшии да ги отведат по къщите им. Ма Жун май бе започнал да обърква конците. Подхвана една много весела история, засече по средата и не можа да се сети как беше нататък. У гаврътна поредната чаша и тръсна някаква небивалица, която накара
