съдържателя да зацвили от смях. Ма Жун не разбра за какво става дума, но и той много се смя. А това пък беше повод пак да пийне с новия си приятел. Лицето на У пламтеше като божур, по челото му се стичаха вадички пот. Той свали тюрбана си и го запокити в един ъгъл. Оттук насетне приказката се обърка. Ма Жун и У говореха едновременно и млъкваха, колкото да си изръкопляскат един на друг и да пресушат поредната чаша.
Трябва да бе минало полунощ, когато У заяви, че отива да си легне. Успя да се надигне от стола и някак да се добере до първото стъпало, кълнейки се на Ма Жун във вечно приятелство. Съдържателят го помъкна нагоре по стълбата, а Ма Жун си каза, че не е виждал по-гостоприемно място от тази кръчма. Какъв смях падна само! Той се свлече полека на пода и в следващия миг захърка.
Глава 12
Съдията Ди се опитва да проумее загадките на две картини; девойка открива страстни любовни писма.
На другата сутрин, както се бе запътил към кабинета на съдията, Тао Ган завари Ма Жун в централния двор, отпуснат като чувал на една каменна пейка, стиснал с две ръце главата си. Тао Ган спря, загледан в безмълвната фигура.
— Какво става, побратиме? — попита той.
Ма Жун махна вяло с дясната ръка и без да вдига очи, каза с пресипнал глас:
— Върви си, братко, почивам си. Снощи пийнахме по няколко чашки с У и понеже стана късно, рекох да остана в кръчмата, за да наблюдавам какви ги мъти оня мазач. Дойдох си преди половин час.
Тао Ган го изгледа подозрително. После каза припряно:
— Ставай! Трябва да чуеш доклада ми за господаря и да видиш какво съм донесъл! — и той показа на Ма Жун едно пакетче, увито в намаслена хартия.
Ма Жун изпъшка дълбоко и се надигна. Завариха съдията на писалището му, задълбочен в някакъв документ. В ъгъла сержант Хун пиеше сутрешния си чай. Съдията Ди вдигна глава.
— Е, приятели — поде той, — излиза ли снощи нашият художник?
Ма Жун разтърка чело с огромната си длан.
— Господарю — със запъване започна той, — главата ми дрънчи като камбана. Нека Тао Ган да ви доложи!
Съдията Ди изпитателно изгледа подпухналото лице на Ма Жун. После се обърна към Тао Ган, който с подробности разказа как бе проследил У до скита „Трите съкровища“ и колко странно се бе държал У там. След като той свърши, съдията Ди помълча известно време. Дълбока бръчка проряза челото му.
— Значи момичето не се появи! — възкликна накрая той. Сержант Хун и Тао Ган погледнаха недоумяващо, дори Ма Жун се опули. Съдията стана, свали от стената картината на У и я разстла на писалището, като затисна краищата й с по едно преспапие. След това взе няколко листа за писма и закри всичко без лицето на богинята Куан Ин.
— Разгледайте внимателно това лице! — нареди той. Тао Ган и сержантът се изправиха и сведоха глава над рисунката. Ма Жун също понечи да стане от столчето си, но само изохка и се отпусна обратно.
— Това лице, господарю — замислено каза Тао Ган, — не е типично за богиня. Будистите винаги изписват своите божества с невъзмутими, неземни образи. А това по-скоро прилича на портрет на жива девойка!
Съдията Ди кимна доволно.
— Точно така! — възкликна той. — Вчера, докато разглеждах картините на У, ми направи впечатление, че на всички тях се повтаря един и същ, напълно човешки лик. Реших, че нашият художник е влюбен до уши в някое девойче, чийто образ не му излиза от главата. Която и богиня да нарисува, я прави с нейното лице, може би дори без да го съзнава. И понеже несъмнено е талантлив художник, тук имаме достоверен портрет на загадъчната му любима. Това е жива жена, със свой характер. При това съм убеден, че именно заради нея У е останал в Ланфан. А пък тя може да ни разкрие дали той е свързан по някакъв начин с убийството на генерал Дън!
— Не ще да е трудно да издирим момичето! — обади се сержант Хун. — Да се поогледаме в квартала около будисткия храм.
— Чудесно! — каза съдията Ди. — И тримата трябва да запомните безпогрешно това лице!
Ма Жун стана, стенейки, и хвърли едно око на картината. После притисна слепоочията си с ръце и затвори очи.
— Какво ще каже нашият пръв пияч? — злобничко попита Тао Ган.
Ма Жун отвори очи.
— Сигурен съм, че съм виждал това момиче — каза той. — Лицето ми е познато. Но как да се сетя кога и къде съм я срещал!
Съдията Ди нави рисунката на руло.
— Е — успокои го той, — като ти се избистри главата, току-виж си се сетил. Да видим сега, Тао Ган, какво си донесъл?
Тао Ган внимателно разопакова пакетчето, което държеше, и извади една дъсчица със залепено на нея квадратно листче. Остави я пред съдията с думите:
— Господарю, моля ви, внимавайте, хартията е съвсем тънка и още влажна, може да се скъса. Тази сутрин отделих пластовете на подлепката от картината на губернатора и открих това листче зад уплътнението на брокатената обшивка. Ето го истинското завещание на генерал Ю!
Съдията се сведе над ситно изписаните йероглифи. Лицето му помръкна. Той се облегна назад в креслото и ядно подръпна мустаците си. Тао Ган сви рамене:
— Видът често лъже, господарю. Тази госпожа Ю се опита да се подиграе с нас.
Съдията побутна дъсчицата към Тао Ган.
— Чети на глас! — нареди той рязко. Тао Ган зачете:
Аз, Ю Шушиен, усещайки, не наближава краят на дните ми, с настоящото изявявам последната си воля.
Тъй като втората ми съпруга Мей носи вина за прелюбодейство и детето, на което даде живот, не е моя плът и кръв, цялото ми състояние следва да остане на най-големия ми син Ю Ки, който да продължи традицията на древния ни род.
Тао Ган помълча, после отбеляза:
— Естествено, сравних този печат с печата на губернатора върху самата картина. Няма разлика!
Възцари се тишина. Изведнъж съдията Ди се наведе и стовари с всичка сила юмрука си на бюрото.
— Това не е истина! — извика той.
Тао Ган погледна неуверено към сержант Хун. Сержантът едва-едва поклати глава. Ма Жун бе вторачил изцъклени очи в съдията.
— Сега ще ви обясня — поде с въздишка съдията Ди — защо съм сигурен, че вървим в грешна посока. Да започнем от това, че Ю Шушиен бе мъдър и далновиден мъж. Той е бил съвсем наясно, че големият му син е подъл и покварен и че изпитва люта ненавист към малкия си природен брат. Преди раждането на Ю Шан Ю Ки години наред е живял с мисълта, че е единствен наследник. Когато е усетил, че наближава краят му, губернаторът до последния си миг е мислил как да предпази вдовицата и невръстния си син от коварството на Ю Ки. Знаел е, че ако подели всичко между двамата си синове — да не говорим, ако лиши от наследство по-големия. — Ю Ки непременно ще напакости на невръстния си брат, а би могъл и да го убие, за да сложи ръка на цялото наследство. Затова привидно е оставил всичко на Ю Ки.
Сержант Хун поклати глава и изгледа многозначително Тао Ган.
