почина още когато бях дете. Злочеста съдба! При това толкова дълго се мъчи.
— Всъщност аз имах предвид — каза съдията — втората съпруга на губернатора, вашата мащеха.
Ю Ки скочи от стола с необикновена пъргавина. Закрачи напред-назад пред съдията и отново се завайка:
— Такава беда! Жалко, много жалко, че се налага да говорим за това! Негово превъзходителство си дава сметка, каква мъка е за един предан син да бъде принуден да признае, че достопочтеният му баща е правил и грешки. Съвсем човешка грешка, бих добавил, при това подтикван единствено от най-възвишени и благородни подбуди. Уви, ваше превъзходителство, баща ми стана жертва на една хитра и порочна жена. Тя успя да събуди жалостта му и той се ожени за нея. Ах, тези жени! А тя, вместо да му бъде благодарна, му измени с някакъв млад безчестник, само небесата знаят кой е. Прелюбодейка, ваше превъзходителство, мерзка, отвратителна престъпница! Баща ми знаеше, но понасяше болката си безмълвно. Дори пред мен, пред своя син, не изрази скръбта си. Едва на смъртния си одър с последните си слова разкри на какво ужасно злодеяние е станал жертва! — съдията Ди понечи да се намеси, но Ю Ки не му позволи и продължи:
— Знам какво иска да каже негово превъзходителство: мой дълг беше да изправя тази жена пред съда. Но не можех да се примиря с мисълта, че личният живот на баща ми ще се разнесе от съдилището и невежото простолюдие ще го одумва. Това не можех да понеса!
Ю Ки закри лице с длани.
— За мое най-дълбоко съжаление — сухо изрече съдията — все пак ще се наложи въпросът да бъде разгледан в съда. Вашата мащеха подаде жалба против вас. Оспорва устното завещание и предявява претенции за половината наследство.
— Неблагодарница! — проплака Ю Ки. — Ваше превъзходителство, това не е жена, а демон, лисица! Никое човешко същество не е затъвало толкова в тъй долна пошлост! — и зарида.
Съдията Ди бавно допи чая си. Изчака Ю Ки да седне и да се успокои, след което поде дружелюбно:
— Открай време съжалявам, че небесата не ме ощастливиха с възможност да се запозная с покойния ви баща. Но духът на човек остава в писанията му. Ако не сметнете молбата ми за натрапничество, бихте ли ми показали нещо, изписано от неговата ръка. Покойният губернатор беше известен и като неподражаем калиграф.
— Ах, какво нещастие! Чувствам се безкрайно злочест, че не мога да изпълня заповедите на негово превъзходителство! Но и в този случай се сблъскваме с чудатостта на моя баща. Не, по-точно с още едно доказателство за безпределната му скромност. Когато почувства, че краят му наближава, той ме зарече да изгоря всичките му писма и книжа. Каза, че нищо, излязло изпод четката му, не заслужавало да остане за поколенията. Какъв чист и възвишен човек!
Съдията Ди измърмори някаква учтивост и попита:
— Губернаторът бе прочут човек, предполагам, че мнозина в Ланфан са се стремели да се доближат до него.
— Че с кого би могъл да общува баща ми в този затънтен граничен градец! — надменно се усмихна Ю Ки. — Освен с негово превъзходителство, разбира се! Как би се радвал достопочтеният ми баща да поговори с вас! До последния си ден най-живо се интересуваше от въпросите на държавната администрация… Не, баща ми нямаше приятели в Ланфан. Той бе изцяло погълнат от проучванията си и от управлението на земите. Затова и тази проклета жена успя да го съблазни… Но аз май се разприказвах…
Ю Ки плесна с ръце и поръча да донесат още чай. Съдията Ди безмълвно поглаждаше брадата си. Мислеше си, че домакинът му е невероятно ловък хитрец. Бе овладял до съвършенство изкуството да говори, за да не каже нищо. Ю Ки отново забъбри като водопад за суровия климат по тукашните места, а съдията Ди бавно отпиваше от чая си.
Неочаквано попита:
— А къде рисуваше баща ви картините си?
Ю Ки изгледа госта си в недоумение. Помълча, поглади брадичката си. Най-сетне отвърна:
— Мен самия не ме бива като художник… Чакайте да си спомня. Да, баща ми рисуваше в един павилион в извънградското имение. Много приятно кътче, точно до входа за лабиринта. Обикновено използваше една голяма маса, която трябва още да е там. Е, стига старият пазач да се е погрижил за нея. Негово превъзходителство знае как е с тези възрастни служители…
Съдията Ди се надигна, Ю Ки настоя непременно да остане още малко и се впусна в нова безкрайна тирада. Накрая съдията с голяма мъка все пак успя да се сбогува. Сержант Хун го чакаше в къщичката на пазача и двамата потеглиха за съдилището.
Когато седна на писалището си, съдията въздъхна дълбоко:
— Ама че ме умори този Ю Ки!
— Открихте ли нещо ново, господарю? — нетърпеливо попита сержантът.
— Не — отговори съдията, — но Ю Ки спомена една-две подробности, които може и да се окажат важни. Не успях да взема нещо написано от губернатора, за да го сравним със завещанието, което Тао Ган откри в свитъка. Ю Ки заяви, че баща му наредил след неговата смърт да се унищожи всичко написано от него. Помислих си, че приятелите на губернатора от Ланфан може да са запазили някое писмо или друг писмен документ, но Ю Ки е категоричен, че баща му нямал нито един приятел в този град. А на теб какво впечатление ти направи къщата?
— Докато ви чаках във вратарската къщичка — отвърна сержант Хун, — си поприказвах надълго и нашироко с двамата пазачи. Според тях господарят им бил не съвсем наред с главата. И той бил чудак като баща си, но нямал неговия блестящ ум. Ю Ки е всичко друго, само не и атлет, а бил страшно запален по бокс, борба и фехтовка. Така си подбирал и прислужниците, по силата и ловкостта, и страшно обичал да ги гледа, докато тренират. Превърнал бил втория двор в нещо като арена, организирал турнири и зяпал с часове, като бурно насърчавал съперниците и щедро награждавал победителите.
Съдията Ди кимна:
— Слабосилните хора често изпитват страхопочитание към физическата сила.
— Разказаха ми — продължи сержантът, — че Ю Ки подмамил с пари най-добрия майстор на меча от дома на Шиен Моу. Всъщност той се страхува, очаква всеки ден варварите да нахълтат и да плячкосат града. Затова и си взема такива прислужници. Даже бил наел двама уйгурски воини да ги обучават на варварски хватки!
— Научи ли нещо ново от пазачите за отношението на стария губернатор към Ю Ки? — поинтересува се съдията.
— Ю Ки явно е треперел пред баща си — отговори сержант Хун. — И това е продължило дори подир смъртта на стария губернатор. Веднага след погребението Ю Ки изпъдил до един старите служители, за да не му напомнят колко го е било страх. Той изпълнил дословно нареждането на баща си и наистина нищо не е пипал в имението, дори не е стъпвал там. Побеснявал, когато някой заговори за него.
Съдията Ди поглаждаше брадата си.
— Тия дни ще отида да видя тази къща и прочутия лабиринт — изрече той умислено. — Научи къде живее госпожа Ю със сина си, и ги покани да дойдат. Може тя да е запазила нещо, написано собственоръчно от губернатора. Освен това от нея ще разбера дали наистина старият губернатор не е имал никакви приятели в Ланфан, както ме уверява Ю Ки. Междувременно във връзка с убийството на съдията Пън все още храня някаква надежда, че нещо косвено ще ми подскаже кой е бил тайнственият посетител в къщата на Шиен Моу. Наредих на Цяо Тай да разпита всички бивши охранители на Шиен, а на началника Фън — да разбере какво знае затвореният при нас втори съветник на Шиен. Чудя се дали да не изпратя Ма Жун да проучи свърталищата на местната измет. Ако убиецът на съдията Пън е онзи тайнствен посетител, той трябва да е имал и съучастници.
— Хубаво ще е Ма Жун наистина да обиколи там, защото може да разпита и за голямата дъщеря на началника, господарю — додаде сержантът. — Тази сутрин си поприказвахме с Фън за Бяла Орхидея и той се съгласи, че не е изключено да са я отвлекли и да са я продали в някой бардак.
— Да-а — въздъхна съдията, — опасявам се, че точно такава съдба може да е сполетяла горката девойка — той продължи след малко: — Досега тъпчем на място с убийството на генерал Дън. Ще пратя Тао Ган довечера в „Трите съкровища“, за да види дали У или непознатата му изгора няма да се появят.
