Глава 16
Ма Жун в квартала на червените фенери; шайка варвари се опитват да го въвлекат в заговор.
Вече бе отзвучал гонгът за първата стража, когато Ма Жун, Тао Ган и началникът Фън се събраха в къщата на надзорника на източния квартал. Лицата им изглеждаха уморени, трепкащата светлина на свещите хвърляше дълбоки сенки по тях. Мълчаливо насядаха около квадратната маса.
Бяха претърсили педя по педя целия квартал, но напразно. Ма Жун раздели стражниците на три групи по седмина. Едната пое Тао Ган, втората — началникът Фън, третата — той самият. Влязоха незабелязано в квартала, по двама, по трима от различни улици. Измисляха различни поводи и разпитваха из дюкяни, чайни, работилници и кръчми. Групата начело с началника попадна на сборище на крадци, хората на Ма Жун накараха неколцина комарджии да си плюят на петите, а Тао Ган спипа две уплашени двойки в таен дом за срещи, но от Бяла Орхидея нямаше и следа.
Тао Ган най-подробно разпита съдържателката на бардака. Знаеше, че такава като нея не може да не разбере рано или късно, ако момичето е отвлечено и затворено някъде наблизо. След половинчасов разпит се убеди, че жената наистина не е чувала за Бяла Орхидея. Научи само любопитни подробности за някои видни ланфански граждани.
Накрая хората на съдилището разкриха самоличността си и тръгнаха от къща на къща да проверяват обитателите поименно според регистъра, попълван от надзорника. И сега трябваше да признаят, че усилията им са отишли напразно.
След известно мълчание Тао Ган каза:
— Най-вероятно момичето е останало само няколко дни в квартала. Щом е разбрал, че е излизала нощно време в храма, похитителят й се е изплашил и я е продал на някой бардак по-далече или я е скрил в таен дом за срещи.
Началникът Фън унило поклати глава:
— Не ми се вярва да са я продали в публичен дом. Ние живеем открай време в Ланфан и е огромна опасността някой клиент да я познае и да дойде да ме предупреди. Най-вероятно е в таен дом, но докато ги проверим всичките, ще минат дни.
— Доколкото разбрах — обади се Ма Жун, — в бардаците из северозападния край на града много рядко стъпват китайци.
Началникът кимна:
— Там ходят само уйгури, тюркмени и разни други варвари. Проститутките са събрани отвред и вехнат в спомени за блажените години, когато в града се стичаха богати вождове на варварски племена и търговци от западните васални княжества.
Ма Жун стана и затегна колана си.
— Отивам там — рязко отсече той. — Сам, за да не будя подозрение. Ще се срещнем по-късно в съдилището.
Тао Ган каза замислено, подръпвайки трите косъма на лявата си буза:
— Добро хрумване, побратиме! Хубаво е наистина да се избърза, защото утре целият град ще знае за нашето търсене. А аз ще отида да си побъбря със съдържателите на домове в южния квартал. Не че се надявам да открия нещо, но не бива да се пренебрегва и най-дребната следа.
Началникът настоя да придружи Ма Жун:
— Северният квартал е сборище на нехранимайковците от града. На всяка крачка могат да ти забият ножа.
— Не се тревожи, старши братко — успокои го Ма Жун. — Знам да се оправям с такива обесници!
Той метна шапчицата си на Тао Ган и си върза косата с един мръсен парцал. Затъкна полите на робата си в широкия пояс и запретна ръкави. И без да обръща внимание на угрижените забележки на началника, излезе навън.
Главната улица бе все още пълна с народ. Но Ма Жун си проправяше лесно път сред тълпата, защото всеки бързаше да се дръпне, щом зърнеше огромното туловище на исполина. Той прекоси пазарището при кулата с барабана и навлезе в бедняшкия квартал. От двете страни на тесните улички се редяха схлупени коптори. Тук-там сред мрака блещукаше газеничето на сергия. Стоката се състоеше от баяти питки и скоросмъртница. С приближаването до северния квартал улиците се оживиха. Пред тезгяхите на питиепродавниците се тълпяха хора с чудновати чуждоземски дрехи, които разговаряха на някакви грубо звучащи непознати езици. Почти никой не обръщаше внимание на Ма Жун. Тук опърпаният му вид не правеше впечатление — на всяка крачка се виждаше по някой дрипльо. Ма Жун сви зад един ъгъл и излезе пред редица къщи със запалени отпред червени хартиени фенери. Дочу подрънкване на варварска цитра и писклив звук на флейта в далечината. Неочаквано от сянката изскочи кокалест дрипав мъж и запита на развален китайски:
— Господар желай таз нощ уйгур принцес?
Ма Жун се спря и го изгледа от глава до пети. Мъжът се ухили мазно с беззъбата си уста.
— И да размажа мутрата ти на пихтия, по-грозен няма да станеш — изръмжа Ма Жун. — Хайде, води ме! Но си опичай акъла и не се опитвай да ме скубеш!
При тези думи извъртя рязко мъжа и го засили с ритник напред.
— Ай, ай, ай! — изпищя сводникът и поведе Ма Жун към една пряка между два реда еднокатни къщи.
По фасадите личаха остатъци от някогашни богати гипсови украси. С годините вятърът и дъждът бяха отмили багрите и никой не си бе направил труда да ги възстанови. На вратите висяха мърляви изкърпени завеси, иззад които се подаваха жени с тежък грим, загърнати в ярки парцали, и ги канеха да влязат на някаква невъобразима смесица от китайски и всякакви чужди езици. Водачът отведе Ма Жун пред една малко по-прилична наглед къща. Над входа висяха два големи хартиени фенера.
— Влиза, господар! — рече той. — Тук все чистокръвна уйгур принцес! — после подметна някаква мръснишка закачка и протегна кирливата си длан.
Ма Жун го стисна за гушата и заблъска с главата му по паянтовата врата.
— Нали трябва да почукам, за да ми отворят! — обясни той. — Казах ли ти да не се опитваш да ме скубеш, песоглавецо! Нали си получаваш от тях пая? — махна той към къщата.
Вратата се отвори широко и на прага се появи висок, гол до кръста мъж. Главата му беше гладко обръсната, единственото му око светна със зъл пламък към Ма Жун. На мястото на второто имаше грозен червен белег.
— Тази крастава жаба — изръмжа Ма Жун — искаше да му дам двоен бакшиш!
Едноокият се нахвърли яростно на водача:
— Изчезвай оттук! За пая си ще дойдеш после. Заповядай, страннико — кимна той с мазна усмивка на Ма Жун.
В стаята вонеше на прегоряла лой. Беше непоносимо душно. Посред пръстения под стоеше желязна скара, пълна с жарава. Пет-шест души, мъже и жени, седяха около нея на ниски дървени пейки и печаха на медни шишове овнешко месо. Тримата мъже бяха само по опърпани панталони. Светлината от шарен хартиен фенер играеше по облените им в пот лица. Жените носеха широки плисирани фусти от червен и зелен муселин и къси елеци. Косите им бяха събрани в тежки кокове с вплетени в тях червени вълнени конци. Голите им гърди се подаваха от разкопчаните елеци.
Едноокият свъсено каза на Ма Жун:
— Петдесет гроша ядене и жена. Плаща се предварително!
Ма Жун изръмжа нещо и затършува из ръкава си. Измъкна един наниз и дълго си игра, докато го развърже. После, без да бърза, отброи петдесет гроша върху лепкавия от мръсотия тезгях. Мъжът протегна ръка. Ма Жун стисна китката му и я удари с все сила в тезгяха, преди онзи да докосне парите.
— Пиене давате ли? — попита Ма Жун и стисна по-здраво. Лицето на едноокия се сгърчи от болка.
— Не! — просъска той.
Ма Жун грубо блъсна ръката му и започна да ниже обратно грошовете.
— Няма да я бъде. Наоколо кръчми — колкото щеш!
Алчният поглед на мъжа бе прикован в стапящата се купчинка монети:
— Добре. Имаш кана вино.
— Виж как започваме да се разбираме! — каза Ма Жун. Той обърна гръб на тезгяха и се запъти към
