Навлязоха в занемарен път, целия обрасъл в бурени и шубраци. Носачите свалиха носилката на земята и съдията Ди слезе.
— По-добре да продължим пеша, господарю! — каза Ма Жун. — Паланкинът не минава.
Той върза юздите на коня си за едно дърво и сержант Хун направи същото. Всички тръгнаха в редица начело със съдията. След множество завои, стръмнини и наклони неочаквано се озоваха пред грамадна порта. Тук-там по страничните стълбове се виждаха остатъци от червен лак и някогашна позлата. Дъските бяха пропукани, едното от двете крила зееше.
— Та тук се влиза като във воденица! — учуди се съдията.
— И все пак в цял Ланфан няма по-сигурно място — обади се сержант Хун. — И най-безразсъдният разбойник не ще се осмели да прекрачи този праг. Хората разправят, че имало призраци!
Съдията бутна скърцащата врата и пристъпи в разкошна навремето градина. Сега всичко беше запуснато, коренищата на исполинските кедри бяха пропукали плочника, пътеката се препречваше от гъсти храсти. Цареше абсолютна тишина, не се чуваше дори птича песен. Ма Жун отмести гъсто сплетените клони, за да мине съдията. Пред очите им се показа голяма занемарена къща, опасана с висока тераса. Беше огромна еднокатна постройка, извънредно внушителна някога. Сега покривът бе пропаднал на няколко места, вятърът и дъждът силно бяха повредили резбованите врати и колони.
Ма Жун изтича по изронените стъпала на терасата и се огледа. Не се виждаше жива душа.
— Има посетители! — викна той с цяло гърло. Отговори му само ехото.
Влязоха в приемната. От стените висяха парчета мазилка, в един ъгъл бяха струпани счупени мебели. Ма Жун извика пак, но и този път никой не отговори. Съдията Ди седна предпазливо на един стар стол.
— Вие двамата огледайте наоколо. Старците сигурно работят в градината отзад.
Съдията Ди скръсти ръце и отново се учуди на дълбоката неестествена тишина. В следващия миг прокънтяха забързани стъпки. Ма Жун и сержант Хун връхлетяха в приемната.
— Господарю — едва смогна да изрече Ма Жун, — намерихме труповете на старците!
— Мъртъвците не могат да напакостят никому — смръщено каза съдията. — Да вървим!
Двамата помощници тръгнаха по мрачен коридор, който ги изведе в просторна градина, заобиколена със стари борове. В средата се издигаше осмоъгълен павилион. Ма Жун безмълвно посочи една цъфнала магнолия. Съдията Ди слезе от терасата и нагази в избуялата трева. На бамбукова пейка под магнолията имаше две тела.
Труповете, или онова, което бе останало от тях, сигурно лежаха тук от няколко месеца. През овехтелите разпадащи се дрехи се подаваха кости, тук-там по черепите стърчаха бели кичури. Ръцете бяха скръстени на гърдите. Съдията Ди се наведе над телата и внимателно ги разгледа.
— Като че ли са си отишли от естествена смърт. Според мен, когато единият е починал, другият е легнал до него и е изчакал на свой ред смъртта. Ще наредя на стражниците да отнесат двата трупа в съдилището за аутопсия, но не очаквам потресаващи разкрития.
Ма Жун мрачно клатеше глава:
— Ако изобщо има нещо тук, ще трябва да си го намерим сами.
Съдията Ди влезе в павилиона. Само изисканите решетки на прозорците бяха останали от някогашното великолепие. Сред голите стени стърчеше една голяма маса и това беше всичко.
— Тук старият губернатор е обичал да рисува и да чете — каза съдията. — Накъде ли води онази портичка в задната ограда?
Излязоха от павилиона. Ма Жун бутна дървената портичка и тя се отвори без съпротива. Озоваха се в малък двор, покрит с плочник. Отсреща сред надвисналите клони се издигаше голяма каменна врата. Куполовидната й стряха бе покрита със сини гледжосани керемиди. От двете страни започваше стена от непроходими храсти и гъсто засадени дървета. Съдията Ди вдигна поглед към надписа върху един каменен блок над вратата и се обърна към придружителите си:
— Явно това е входът за прочутия лабиринт на губернатора. Вижте онзи стих. Той гласи:
Сержантът и Ма Жун зяпаха нагоре. Йероглифите бяха много изящни, с красиво преплетени краища.
— Нищо не мога да прочета! — извика по някое време сержант Хун.
Съдията Ди сякаш не го чу. Не можеше да откъсне очи от надписа.
— По-съвършена калиграфия не съм виждал! — въздъхна той. — За жалост подписът е обрасъл в мъх и не мога да го различа. А, да! „Отшелникът в жеравови пера“. Какво странно име! — съдията се замисли и продължи след малко: — Не помня да съм чувал за такъв човек. Но който и да е той, надписът му е съвършен! Пред такова владеене на благородното изкуство човек разбира преклонението на древните, които са сравнявали калиграфията с напрежението на дебнеща пантера и дивата ярост на дракона, опълчен срещу гръм и порой.
Съдията Ди мина под сводестия вход, клатейки възхитено глава.
— На мен ми харесва почерк, дето да мога да го чета! — прошепна Ма Жун на сержанта.
Пред тях се извисяваше редица вековни кедри. Бодливи храсти и грамадни каменни блокове запълваха разстоянието между дебелите им стволове. Високо горе сплетените върхари затуляха небето. Миришеше на гнила шума. Отдясно два чепати бора от двете страни на пътеката образуваха естествена врата. Сред корените на единия стърчеше каменна плоча с надпис „Вход“. Нататък започваше мрачен влажен тунел, който се губеше зад един завой.
Докато надничаше в този зловещ зелен тунел, съдията Ди внезапно потръпна целият. Обърна се бавно. Отляво имаше друг тунел. На един от големите камъни между кедровите дървета се четеше „Изход“. Ма Жун и сержант Хун стояха зад съдията и не помръдваха. Изглежда, и те имаха усещането за надвиснала заплаха. Съдията Ди отново надникна в тунела. Отвътре лъхаше хлад. Студено течение го прониза до кости. В същото време не трепваше нито едно листо. Той искаше да отклони погледа си, но тъмният тунел сякаш го бе омагьосал. Някаква невидима сила го теглеше навътре. Стори му се, че зърва сред зеления сумрак внушителната фигура на стария губернатор, който му махаше да влезе. С огромно усилие на волята успя да се овладее. За да се освободи от зловещото усещане, заби очи в земята, застлана с дебел килим от гниещи листа.
В миг сърцето му замря. Почти пред краката си забеляза върху дебелия разкалян килим отпечатък от малък крак, сочещ към тунела. Сякаш този зловещ знак беше заповед да влезе. Пое си дълбоко дъх и рязко се обърна, като каза небрежно:
— По-добре да не влизаме в лабиринта, без да сме се подготвили, както трябва.
Върна се през каменната врата, прекоси застланото с плочи дворче и излезе в градината. Никога не се беше радвал така на слънцето. Вдигна очи към грамадния кедър, под който стояха. Върхът му се издигаше високо в небето.
— Много ми се иска да имаме поне най-обща представа за големината и формата на този лабиринт — каза съдията на Ма Жун. — Мисля си, че ако се покатериш до върха на това дърво, ще можеш да разгледаш цялата околност.
— От това по-лесно няма! — с готовност възкликна Ма Жун.
Отхлаби широкия си пояс и съблече горната си дреха. Подскочи и увисна на най-долния клон. После се изтегли нагоре и се изгуби сред гъстата корона. Съдията Ди и сержант Хун седнаха на един паднал дънер. Никой не проговори. Над главите им нещо изшумоля. Ма Жун скочи на земята и тъжно погледна разкъсаната си роба.
— Изкачих се на самия връх, господарю. Добре се вижда целият лабиринт. Кръгъл е и сигурно е повече от четири декара, стига чак до подножието на планината. Но какво е разположението, не разбрах. Короните на дърветата опират една в друга и закриват почти всичко. Само тук-там се вижда по нещо от алеята, а
