Готвачът вдигна стреснато глава. После побърза да даде една залепнала за тавата питка на свирепия здравеняк. Ма Жун изръмжа нещо, грабна питката и изхвърча от кухнята през задната врата.
Горе Цяо Тай добре си похапна. Клиентът беше с познатата кафява роба и черната шапка на служител от съдилището и сервитьорът изобщо не забеляза, че не е същият човек. Цяо Тай изчака съдържателят да се улиса някъде и изчезна.
В това време Ма Жун вече бе стигнал пазарището при кулата с барабана. Помота се пред сергиите, после прекоси площада и стигна до кулата. Между каменните подпори не се виждаше жива душа. Когато валеше, търговците често се струпваха тук, за да изложат стоката си на сушина, но днес се радваха отвън на топлото слънце.
Ма Жун хвърли поглед през рамо. Увери се, че никой не го гледа, и се шмугна по тясната стълба към втория кат. Излезе на обширна площадка между четирите широки свода. В жегите хората идваха тук да се поразхладят, но сега нямаше никой. Дървената стълба за третия етаж бе затворена с решетка. Катинар нямаше. През резето беше залепена книжна лента с големия червен печат на съдилището. Без да му мисли, Ма Жун разчупи печата, издърпа решетката и се качи горе. На една платформа в средата стоеше големият кръгъл барабан, покрит с дебел слой прах, навят от вятъра през откритите сводове. Той служеше, за да се предупреждава населението в случай на тревога. Очевидно не беше използван от години. Ма Жун кимна и побърза да слезе на долния етаж. Надникна иззад един ъгъл. Не откри нищо подозрително, измъкна се бързо от кулата и пое към северния квартал.
През деня кварталът имаше още по-окаян вид. По улиците не се виждаха хора, явно си отспиваха. Скоро Ма Жун се загуби в лабиринта от тесни улички и не можа да намери къщата, в която го бяха водили предната вечер. Блъсна наслуки една врата. Вътре на дървен одър лежеше една недооблечена повлекана. Ма Жун изрита одъра. Жената се надигна неохотно, изгледа го с празни очи и се зачеса по главата.
— Оролакчи! — дрезгаво избоботи Ма Жун в ухото й.
Тя сякаш едва сега се събуди. Скочи чевръсто и изчезна зад една завеса в дъното на стаята. След миг се появи отново, помъкнала за ръката едно дрипаво хлапе. Посочи Ма Жун и заломоти като мелница. После и на него му каза нещо. Той закима с глава, макар да не разбираше думичка.
Хлапето направи знак на Ма Жун и изхвърча на улицата, а помощникът на съдията го последва по петите. Малчуганът свърна в един тесен проход между две къщи и Ма Жун с мъка промуши едрото си туловище след него. На минаване под едно квадратно прозорче си помисли, че речеше ли някой в този миг да му пръсне черепа, той би бил напълно безпомощен.
Робата му се закачи на един пирон. Ма Жун се спря и погледна тъжно скъсаното, после сви рамене. В края на краищата разпраната дреха му придаваше още по-правдоподобен вид. В този миг точно над него прозвуча тих ласкав шепот:
— Жун Бао, Жун Бао!
Вдигна глава. От малкото прозорче надничаше Тълби.
— Как си, хубавице? — любезно попита Ма Жун. Тълби изглеждаше много развълнувана и му зашепна нещо с ококорени очи.
— Нищо не ти разбирам, моето момиче — поклати той глава. — Сега бързам, друг път ще дойда.
Обърна се да тръгне, но Тълби промуши голата си ръка през прозорчето и го хвана за яката на робата. Посочи натам, където се бе скрило хлапето, и енергично заклати глава. После прокара показалец през гърлото си.
— А, не се притеснявай — ухили се Ма Жун. — Колачите са мои хора.
Тълби го притегли към прозореца. За миг бузата й докосна неговата. Лъхна го лека миризма на овча лой, но това дори се стори приятно на мъжествения помощник на съдията. Той се освободи внимателно от прегръдката й и продължи нататък. На откритото го пресрещна хлапето, явно уплашено, че го е загубило. Прескочиха купчина боклук и се прехвърлиха през някакъв порутен зид. Хлапето посочи една чисто измазана къщурка, самотно щръкнала сред съборетините, и си плю на петите. Ма Жун разпозна мястото, където го бе водил Ловеца предната нощ. Почука на вратата.
— Влез! — извика някой отвътре.
Ма Жун отвори вратата и в същия миг застина. На отсрещната стена се бе облегнал висок слаб мъж. Погледът на Ма Жун залепна за дългия зловещ нож в дясната му ръка, готов да излети напред. След малко варваринът прекъсна напрегнатото мълчание:
— Значи ти си Жун Бао. Седни!
Той прибра ножа в кожена кания и се настани на едно от ниските столчета. Ма Жун направи същото.
— Снощи Ловеца ме доведе тук — поде той, — затова…
— Млък! — прекъсна го другият. — Ако не знаех за теб, досега да си станал на решето. Моят нож не пропуска.
Сигурно е така, помисли си Ма Жун, докато пръстите на мъжа нежно галеха канията. Уйгурът говореше безупречен китайски, явно беше някакъв вожд. Ма Жун се усмихна заговорнически:
— Казаха ми, че ваша милост може да ми намери работа, защото съм позакъсал напоследък.
— Ти си изменник — презрително каза уйгурът, — а изменниците само за пари мислят. Но може и да свършиш нещо полезно. Само че си опичай ума! Усъмня ли се за най-малкото нещо, ножът не ти мърда!
— То се знае, ваша милост — побърза да се съгласи Ма Жун. — Как да ви кажа, аз…
— Стига! — властно го прекъсна варваринът. — Слушай внимателно сега, защото не повтарям. В равнините отвъд реката са събрани три наши племена. Утре в полунощ ще нападнем Ланфан. Можехме отдавна да го направим, но не искахме да се лее излишна кръв. Китайските властници са лениви и самодоволни, а пътят на запад не минава вече оттук, тъй че няма защо да се тревожат за керваните с данъка от васалните княжества. От столицата няма да бързат да пратят помощ за този затънтен град в другия край на империята. Кой китаец ще вземе на сериозно едно наше нападение? Докато се наканят да сторят нещо, ние вече ще сме се укрепили в Ланфан и ще можем да ги отблъснем. Най-важното е нападението да стане внезапно. Вече са взети мерки за превземането на съдилището. Ще убием съдията и неговите копои. Нуждаем се от неколцина китайци, които да обезвредят охраната на градските врати.
— Гледай ти късмет! — извика Ма Жун. — Аз имам един приятел в Ланфан, тъкмо той ви трябва. Беше сержант, но му се наложи да бяга. Това куче Ди, новият съдия, нещо се е заял с него.
— Голям страх им имате вие, китайците, на вашите съдии — презрително се усмихна уйгурът. — Да дойде мен да уплаши! Преди няколко години с ей тия ръце прерязах гърлото на един.
Ма Жун изгледа домакина си с възхищение.
— Трябва на всяка цена да се свържете с приятеля ми — каза той. — Страхотно върти меча, но най- важното е, че им знае всичките пароли и военни обичаи.
— Къде е той? — нетърпеливо запита уйгурът.
— Близо е, ваша милост. Намерихме му чудно скривалище. Излиза само нощем, денем спи горе при барабана в кулата.
Уйгурът се изсмя:
— Добре сте го измислили. Никой няма да се сети там да го търси. Иди го доведи!
Ма Жун сведе смутено очи и свъси вежди:
— Не смее да излиза денем, ваша милост. Не може ли ние да отидем? Не е далеч.
Уйгурът изгледа недоверчиво Ма Жун. Помисли известно време и стана. Свали ножа си от пояса и го пъхна в ръкава.
— Надявам се, за твое добро, че не се опитваш да ми играеш номер. Върви напред. Преди да гъкнеш, ножът ми е в ребрата ти… Колкото и хора да има, никой няма да може да ти помогне!
Ма Жун сви рамене:
— Нали така и така сме в ръцете ви! Една дума в съда и сме отишли с моя приятел.
— Да не се налага да ти го припомням!
Тръгнаха по улицата. През цялото време уйгурът вървеше на няколко крачки зад Ма Жун. Малко преди да стигнат пазара, Ма Жун видя Цяо Тай, облегнат на една възпоменателна плоча. Стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше безучастно тълпата. По островърхата шапка, кафявата роба с черен широк пояс и властната осанка отдалеч си личеше, че е служител в съдилището.
Ма Жун забави крачка. Сега беше най-опасно. Ножът на уйгура всеки миг можеше да се забие в гърба
