му. Но не биваше да избързва, трябваше да е сигурен, че Цяо Тай го е видял. Ма Жун играеше чудесно ролята си, но на челото му бе избила ледена пот. За миг сякаш се поколеба. Цяо Тай вдигна ръка и бавно приглади мустак, а Ма Жун се врътна и бързо заобиколи каменната плоча. Добра се жив и здрав в сумрака под кулата. По петите го настигна уйгурът.
— Видяхте ли го оня, дето се бе подпрял на каменната плоча? — развълнувано прошепна Ма Жун. — От съдилището е кучето!
— Видях — сухо отвърна варваринът. — Побързай!
Ма Жун се качи по стълбата на по-горния кат.
— Ето оттук се вмъкна приятелят ми — посочи той на уйгура счупения печат.
Варваринът извади камата от капията и прокара пръст по наточеното като бръснач острие.
— Качвай се! — изкомандва той.
Ма Жун сви примирено рамене и тръгна бавно по тясната стълба, а уйгурът го последва. След като провря рамене през отвора, Ма Жун извика:
— Чисто е. Този мързеливец хърка.
При тези думи той изскочи бързо горе, сочейки барабана:
— Ето го моя побратим! — каза той през рамо.
Щом главата на уйгура се подаде над дъсчения под, Ма Жун го изрита със страшна сила в лицето. Варваринът извика и се претърколи надолу по стъпалата. Бърз като светкавица, Ма Жун скочи след него, като най-долу се размина на косъм със злокобното острие. Уйгурът лежеше на пода, подпрян на лявата си ръка. Изглежда, си бе счупил крака, а от една рана на голия му череп течеше кръв. Очите му святкаха яростно, дясната ръка стискаше здраво ножа.
Ма Жун си помисли, че моментът не е за двубой по правилата. Скочи зад уйгура и преди той да успее да се извърти, го изрита с такава сила по главата, че тя изкънтя в последното стъпало. Ножът изтрополи на пода. Мъжът бе изгубил съзнание. Ма Жун вдигна опасното оръжие и го затъкна в пояса си. После изви ръцете на уйгура зад гърба и опипа крака му. Беше счупен на няколко места.
Излезе от кулата и нехайно се отправи към каменната плоча. Преди да я отмине, Цяо Тай пристъпи напред.
— Стой! — викна той и сграбчи Ма Жун за китката.
Ма Жун се освободи с едно тръсване на ръка и изгледа свирепо Цяо Тай:
— Долу лапите!
— Аз съм служител на съдилището! — със суров глас каза Цяо Тай. — Негово превъзходителство съдията има да те попита за едно — друго, приятелче!
— Мен! — викна възмутено Ма Жун. — Та аз съм почтен гражданин, господин стражник!
Край тях веднага се събра тълпа зяпачи и ги загледа любопитно.
— Ще тръгнеш ли сам, или да приложа сила? — заканително попита Цяо Тай.
— Ей, хора, докога ще се оставяме на тия крастави кучета от съдилището да ни тормозят на всяка крачка? — обърна се Ма Жун към тълпата.
За своя радост забеляза, че никой не направи опит да му се притече на помощ. Ма Жун сви рамене.
— Добре де, аз съм чист, не ме е страх от съда!
Цяо Тай върза ръцете му на гърба. Ма Жун се обърна към него:
— Слушай, приятелят ми е болен. Нека дам на тоя пекар някоя пара да му занесе нещо за ядене. Човекът не може да става.
— Къде е твоят приятел? — попита Цяо Тай. Ма Жун се поколеба. Накрая каза неохотно:
— Ами, да си кажа правичката, снощи се качихме в кулата с барабана да глътнем малко въздух, а той взе, че падна по стълбата, разби си главата и си счупи крака. Сега лежи там горе.
Шумен кикот се разнесе в тълпата.
— Май съдията ще иска да си поговори и с този твой болник — каза Цяо Тай. Обърна се към зяпачите и додаде: — Я някой да изтича при кварталния надзорник и да му каже да дойде с четирима души, носилка и няколко стари одеяла!
Скоро дотича надзорникът с четирима здравеняци, стиснали бамбукови пръти.
— Надзорник, поверявам ти този безделник! — строго извика Цяо Тай.
Той махна на двама от помощниците на надзорника да го последват и се запъти към кулата с барабана. Качи се по стълбата, метнал одеялата през рамо. Уйгурът още лежеше в несвяст. Цяо Тай набързо му залепи една хартиена лента през устата, омота го в едното одеяло, с другото покри главата и раменете му. После извика двамата помощници, те се качиха и поеха неподвижното тяло. Положиха уйгура върху импровизирана носилка и процесията се запъти към съдилището начело с Цяо Тай, който влачеше Ма Жун. Влязоха през страничния вход. Щом стъпиха в двора, Цяо Тай се обърна към надзорника:
— Оставете носилката тук! Сега сте свободни!
Затвори вратата след тях, а Ма Жун измъкна ръце от хлабавите въжета. Двамата отнесоха носилката в тъмницата и положиха уйгура на нара в една килия. Тук се погрижиха за ранения. Ма Жун му превърза главата, а Цяо Тай сряза крачола и обездвижи счупения крак с една набързо измайсторена шина. После Ма Жун изтича да докладва на съдията. Цяо Тай заключи килията и опря гръб о вратата. Когато дойде тъмничарят, му каза, че вътре е затворен опасен престъпник и че изчаква да се свести, за да го разпита.
В кабинета на съдията нямаше никой, освен Тао Ган, задрямал в един ъгъл. Ма Жун го раздруса и попита възбудено:
— Къде е господарят?
Тао Ган вдигна глава.
— Излезе със сержанта малко след вас — сопна се той. — Какво си се разбързал толкова? Хвана ли онзи уйгур?
— Нещо повече — гордо се изпъчи Ма Жун. — Хванах убиеца на съдията Пън!
— Е, такъв подвиг се полива! — доволно се ухили Тао Ган. — А на мен господарят заръча да отида при Ю Ки и да му кажа следобед да дойде в съдилището. Сигурно иска да го разпита за смъртта на стария пазач и жена му в имението. Май ми е време да тръгвам.
Глава 19
Един отшелник говори за смисъла на живота; съдията Ди разкрива тайната на губернатора.
След като Ма Жун и Цяо Тай излязоха, съдията вдигна един документ от купчината на бюрото. Взря се в него, но мисълта му се рееше другаде. Сержант Хун знаеше, че господарят му е разтревожен. Съдията остави нервно листа:
— Няма да крия от теб, Хун, че ако Ма Жун и Цяо Тай не успеят да хванат този варварин, положението ни доста се усложнява.
— Те са се справяли и с по-трудни задачи, господарю — опита се да го успокои сержантът.
Съдията не отговори и потъна в една купчина документи. След половин час остави четката.
— Безсмислено е да стоя тук и да чакам — отсече той. — Времето е хубаво. Да идем да потърсим онзи учител Жеравова Роба!
От дългогодишен опит сержант Хун знаеше, че действието най-добре успокоява тревогите на съдията. Затова бързо се разпореди да оседлаят коне и двамата излязоха от съдилището през главния вход. Минаха на галоп мраморния мост и после през Южната врата се озоваха извън града.
Яздиха известно време по главния път, после един селянин им посочи напред тясна пътечка за планината. Тя щеше да ги изведе до стръмното било. Когато стигнаха до нея, съдията и сержант Хун скочиха от конете и Хун даде на един дървар няколко гроша, за да наглежда животните за час-два. Поеха нагоре. След мъчително изкачване излязоха на обраслото в борове било. Съдията спря да си отдъхне. Полюбува се на зелената долина в краката му и с вдигнати ръце се наслади на хладния планински ветрец, който издуваше широките му ръкави. Тръгнаха бавно надолу по една лъкатушна пътека. Тишината все повече се сгъстяваше, обгръщаше ги като магия. Чуваше се само далечен ромон на поток. Долу минаха по тясно каменно мостче.
