подпалки за печката не съм имал!
Съдията Ди се канеше да възрази почтително срещу такова отношение към класиците, но домакинът не му остави време и продължи:
— Този Конфуций! И той не е можел да се спре. От толкова пърхане не е разбрал, че колкото повече се блъска, толкова по-малко постига и колкото повече придобива, толкова по-малко притежава. И него нищо не е можело да го спре също като губернатора Ю… — старецът замлъкна, после измърмори: — И като вас, млади човече!
Неочакваната забележка свари съдията напълно неподготвен. Той се изправи, поклони се ниско и смирено каза:
— Ще простите ли на благоговейно преклонената пред вас особа дързостта да запита…
Домакинът също беше станал:
— Всеки въпрос води до друг въпрос. Вие сте като рибар, който се обръща с гръб към реката и мрежите си и тича да се катери по дърветата, за да лови там риба. Или пък като онзи, дето прави лодка от желязо и пробива дупка в дъното й, а после се надява да прекоси с нея реката. Опитайте се да хванете въпросите откъм добрия край, започнете с отговорите. Един ден така може да стигнете и до отговора, който ви е нужен. Сбогом!
Докато съдията Ди свеждаше глава в поклон, неговият домакин вече му бе обърнал гръб и ситнеше към завесата в дъното на стаята. Ди изчака синята завеса да се затвори зад стареца и излезе.
Сержант Хун спеше на пейката, подпрян на бамбуковата ограда. Съдията го събуди. Сержантът прокара ръка по очите си и каза с блажена усмивка:
— През живота си не съм спал тъй сладко. Дори успях да сънувам и станах четири-петгодишно хлапе. Преживях отново разни случки от детството, за които съвсем бях забравил.
— Странно е това място… — замислено каза съдията Ди.
Докато се изкачиха на билото, и двамата не проговориха. Спряха да си починат под боровете и сержантът попита:
— Научихте ли от отшелника онова, на което се надявахте, господарю?
Съдията кимна. След известно време каза:
— Благодарение на този стар чудак три неща вече са изяснени. Сигурен съм, че завещанието, което намерихме в рисунката на губернатора, е фалшификат. Зная причината за внезапната оставка на стария губернатор и съм наясно с втората половина от обяснението за убийството на генерал Дън.
Сержантът понечи да попита господаря си за повече разяснения, но изражението му го накара да замълчи. Отдъхнаха си и се спуснаха до пътя, където ги чакаха конете. Възседнаха ги и препуснаха в галоп към града.
В кабинета на съдията завариха Ма Жун, който чакаше да докладва. Разказа с подробности за залавянето на уйгура, а съдията попиваше думите му, излизайки от унеса. Всичко бе станало възможно най-незабелязано. Ма Жун предаде подробно разговора си с уйгурския вожд, като пропусна само неочакваната среща с Тълби. Знаеше, че съдията Ди не е любител на такива лирични отклонения.
— Отлично! — възкликна съдията накрая. — Чудесна работа сте свършили с Цяо Тай. Сега вече козът е в наши ръце.
— В момента — добави Ма Жун — Тао Ган прави компания на Ю Ки в приемната. Пият чай. Преди малко надникнах. Тао Ган вече беснееше, защото Ю Ки го засипва с думи и той не може да се обади.
Съдията изглеждаше доволен.
— Хун, иди в приемната и предай на Ю Ки, че най-дълбоко съжалявам, но ме задържат неотложни дела. Извини ме пред него и му кажи, че ще го приема, щом се освободя — сержантът се обърна към вратата, но съдията го спря: — Научи ли къде живее госпожа Ли, приятелката на вдовицата на губернатора?
— Наредих на началника Фън да се заеме с въпроса, господарю — отговори сержантът. — Рекох си, че като местен човек ще се справи по-бързо от мен.
Съдията махна с ръка и заговори на Ма Жун:
— Какво излезе от аутопсията на двамата старци, които намерихме в градината на имението?
— Според регистратора на смъртните случаи са си отишли от старост, господарю — отговори Ма Жун.
Съдията кимна. После стана и започна да облича официалната си роба. Докато нагласяваше съдийската си шапчица с крила, изневиделица попита:
— Ма Жун, ти нали преди десетина години си получил най-високия, девети клас по бокс?
Великанът изпъчи гърди и отговори гордо:
— Тъй вярно, господарю!
— Моля те, опитай се да си спомниш какви чувства изпитваше към учителя си като начинаещ, когато си имал само втори или трети клас.
Ма Жун нямаше навик да се вглежда в чувствата си. Той сбърчи вежди и трескаво се зае да мисли. След малко поде провлачено, като претегляше всяка дума:
— Бях докрай предан на учителя си, господарю. Навремето той беше един от най-добрите боксьори в цялата империя и му се възхищавах безпределно. Но когато застанехме един срещу друг и той без ни най- малко усилие избягваше и най-ловките ми удари, а в следващия миг ми забиваше муцуната в прахоляка, пак го обичах, но в същото време страшно го мразех заради недостижимото му превъзходство.
Съдията Ди се усмихна уморено.
— Благодаря ти, приятелю! Днес следобед ходих в планината южно от града и разговарях с един отшелник, който дълбоко обърка духа ми. А ти току-що изрази ясно с думи онова, което сам не смеех да изрека.
Ма Жун нямаше представа, за какво става дума, но от похвалата целият разцъфтя. Засмян до уши, дръпна завесата към съдебната зала и направи път на съдията Ди да излезе на подиума.
Глава 20
Уйгурски вожд прави признания; една загадъчна личност най-сетне се появява.
Три удара на големия бронзов гонг над вратата на съдилището оповестиха откриването на следобедното заседание. В залата имаше не повече от петдесетина души, защото се очакваше да се разглеждат само обичайни дела.
Съдията Ди седна зад масата и откри заседанието, след което даде знак на началника Фън. Четирима стражници застанаха при входа.
— Поради изключителната важност на делата, които ще се гледат — обяви съдията, — никой да не напуска залата, преди да приключи настоящото заседание!
Зрителите се спогледаха в недоумение. Съдията Ди взе лакираната си червена четчица и попълни нареждане за тъмничаря. След малко двама стражници въведоха уйгура, като го подкрепяха под мишниците. Той се свлече на коляно пред подиума и стенейки от болка, протегна напред счупения си крак с шината.
— Кажете ясно и високо на съда името и занятието си! — прозвуча строгият глас на съдията.
Мъжът надигна глава. Пламтящите му очи святкаха с изгаряща омраза.
— Аз съм княз Улджин, от Синьото племе на уйгурите — натъртено изрече той.
— При вас, варварите — със студен тон каза съдията, — всеки, който притежава двайсет коня, минава за княз. Ваша си работа, това няма връзка с въпроса, който ни занимава днес. Правителството на негово величество в безграничната си милост благоволи да признае уйгурския хан за свой васал, при което той тържествено се закле във вярност към императора, призовавайки небето и земята за свидетели. Но ти, Улджин, кроиш планове да нападнеш този град и така предаваш своя хан и носиш вина за организирането на бунт против императорското правителство. Както ти е известно, за държавна измяна законът предвижда смъртно наказание в една от най-суровите му форми. Единственият начин да облекчиш участта си е да направиш пред съда пълни признания, като посочиш и имената на китайските предатели, включени в злодейския ти заговор.
— За вас такъв китаец е предател — извика уйгурът, — но за мен е справедлив човек. Някои от вашите
