Пътеката навлезе в гъсти шубраци, сред листака се мярна сламен покрив и пътниците излязоха пред портичка от бамбукови пръти.
Отзад се виждаше китна градинка. Пътечката в средата минаваше между два реда нацъфтели храсти, по-високи от човешки бой. Съдията си помисли, че в живота си не е виждал такова изобилие от великолепни уханни цветове. Измазаните стени на къщичката бяха целите в лозници и сякаш едва удържаха тежестта на сламения покрив, позеленял от мъх. Няколко паянтови дървени стъпала водеха до открехната врата от голи дъски. Съдията Ди отвори уста да извика, но сякаш се засрами да наруши покоя наоколо. Разтвори клоните на храстите около къщата и излезе пред чардак от бамбукови пръти.
Един старец в изкърпена роба и с голяма кръгла сламена шапка на главата поливаше редица цветя в саксии. Из въздуха се носеше нежно ухание на орхидеи. Съдията Ди разтвори още по-широко клоните и попита учтиво:
— У дома ли е учителят Жеравова Роба?
Старецът се обърна. Гъсти мустаци и дълга бяла брада скриваха долната половина на лицето му, челото и очите не се виждаха от широката шапка. Той не отговори нищо, само махна към къщата. Остави лейката си и изчезна зад къщата, без да каже дума.
Съдията Ди не бе очарован от този безразличен прием. Нареди сухо на сержанта да го изчака отвън и докато Хун се разполагаше на една пейка недалеч от портичката, се изкачи по стъпалата и влезе в къщата. Озова се в просторна празна стая. Дървеният под и измазаните с вар стени бяха голи. Обзавеждането се състоеше от дървена маса и две столчета, поставени пред ниския прозорец, както и от бамбукова масичка до стената в дъното. Беше като в селска къща, само дето всичко блестеше от чистота.
От домакина нямаше и помен. Съдията Ди започна да се ядосва и дори съжали, че е бил толкова път. Седна с дълбока въздишка на едното столче и погледна през прозореца. Разкошните цветя, наредени по полици на чардака, грабнаха окото му. Редки видове орхидеи разтваряха цвят в порцеланови и глинени саксии, цялата стая бе пропита с благоуханието им. Съдията Ди усети как малко по малко вълшебният покой на мястото ляга като мехлем върху тревожното му съзнание. Разнесе се напевното жужене на невидима пчела и времето сякаш спря. Нищо не бе останало от раздразнението му. Облакъти се на масата и се огледа спокойно. Над бамбуковата масичка висеше свитък. Прочете разсеяно изписаните на него стихове, дивейки се на неповторимата калиграфия:
Странни стихове, помисли си съдията, могат да се тълкуват всякак. От мястото си не можеше да различи подписа и печата в долния край на свитъка. Той се надигна, но в дъното една завеса рязко се дръпна и влезе старецът. Беше се преоблякъл в кафява памучна роба, на главата му нямаше нищо. Носеше котле, от което се вдигаше пара. Съдията Ди скочи и се поклони дълбоко. Старецът кимна и седна на другото столче, с гръб към прозореца. След известно колебание съдията също седна.
Върху сбръчканото лице на стареца, напомнящо спаружена ябълка, ярко червенееха устните. Когато наведе глава, за да напълни с вряла вода чайника, дългите му бели вежди надвиснаха като перде пред очите. Съдията Ди почтително изчакваше учителят да заговори пръв. Домакинът захлупи чайника, скръсти ръце в ръкавите си и вдигна поглед към съдията. Под рунтавите вежди гледаха проницателни като на орел очи.
— Простете небрежността на стареца — заговори той с дълбок благозвучен глас. — Много рядко приемам гости.
Съдията бе поразен от бисерната белота на зъбите му.
— Моля да ме извините за неочакваното посещение — започна съдията. — Ю…
— Ю! — прекъсна го старецът. — Значи сте от прочутия род Ю?
— Не — побърза да обясни съдията. — Името ми е Ди. Аз…
— Да, да — умисли се домакинът. — Много отдавна не съм виждал моя стар приятел Ю. Колко години станаха, откак се е споминал, осем ли? Или девет?
Паметта започва да му изневерява, помисли си съдията, но с грешката си домакинът като че ли налучка точно целта на посещението му и съдията реши да не го поправя. Старецът напълни чашите с чай и унесено продължи да следва нишката на спомените си:
— Да… той беше човек с велики предначертания. Трябва да са минали… най-малко седемдесет години, откакто следвахме заедно в столицата. Да, моят стар приятел виждаше столетия напред. Готвеше се да изтръгне из корен злото, да обнови империята…
Гласът му затихна в шепот. Той поклати няколко пъти глава и отпи от чая си.
— Интересувам се от живота на губернатора Ю тук, в Ланфан — нерешително поде съдията.
Домакинът сякаш не го чу и продължи да отпива бавно. Съдията взе своята чаша. Още с първата глътка усети, че по-добър чай не бе опитвал. Мекият аромат сякаш изпълни цялото му тяло. Старецът изведнъж каза:
— Водата е от извора в скалите. Снощи пъхнах чаените листенца в една хризантема и ги извадих сутринта, когато цветът се разтвори на слънцето. Попили са уханието и животворната сила на утринната роса — и без всякакъв преход смени темата: — Когато Ю започна сановническата си кариера, аз се заскитах из империята. Той стана префект, после — губернатор. Името му отекваше в мраморните зали на императорския дворец. Преследваше безчестните, защитаваше и подкрепяше достойните и направи много, за да тръгне империята в правия път… И един ден, когато вече беше постигнал почти всичко, към което се стремеше, разбра, че сина си не е успял да вкара в правия път. Подаде си оставката от всички постове, засели се тук и заживя далеч от всички, отдаден на грижите около земите и градината си. Така обстоятелствата ни събраха отново след повече от петдесет години. Бяхме постигнали една цел, но по различни пътища.
Неочаквано старецът се изсмя по детински и додаде:
— Неговият път беше дълъг и лъкатушен, моят — къс и прав! — и замълча.
Тези думи сепнаха съдията Ди и той понечи да попита какво точно означават, но старецът подхвана отново:
— Малко преди кончината му дълго си говорихме за това. Тогава написа и онова на стената. Идете да видите каква калиграфия!
Съдията Ди веднага стана и пристъпи към окачения свитък. Сега вече разчете и подписа: „Ю Шушиен, Обиталището на покоя.“ Вече нямаше съмнение! Завещанието в свитъка с рисунката, донесен от госпожа Ю, бе фалшификат. Подписът напомняше подписа под натрапеното завещание, но явно бе излязъл изпод друга ръка. Съдията бавно поглади брадата си. Изведнъж му просветна. Той се върна на столчето и каза:
— Ако позволите най-почтително да отбележа, почеркът на губернатора е прекрасен, но все пак не може да се мери с вашата калиграфия. Надписът над входа към лабиринта на губернатора ми се стори…
Старецът сякаш не го слушаше. Той рязко прекъсна думите му:
— Един човешки живот не стигаше, за да изчерпа невероятната енергия на моя стар приятел. Дори след като се засели тук, не можеше да се спре и продължи да крои всякакви начертания, като някои от тях трябваше да дадат плод чак след смъртта му. Желанието за усамотение го накара да съгради оня чудноват лабиринт. Но можеше ли някъде да остане самотен, когато в главата му като разгневени оси бучаха стотици замисли?
Старецът поклати глава. Наля си втора чаша чай.
— Имаше ли старият губернатор приятели тук? — попита съдията.
Домакинът приглади бавно едната от рунтавите си вежди, изсмя се в брадата си и каза:
— След всичките тези години, през които не се спря, след като бе чул и видял толкова, Ю упорстваше да изучава класиците. Дори ми изпрати един вързоп книги чак тук. Извънредно полезен дар. По-добри
