връхлетялата го мисъл, че без значение дали тази жена е истинска дама, или не, тя със сигурност го мразеше до мозъка на костите си, щом бе потърсила изход в един обществено скандален развод.
Слейд присви устни. Колкото и нелепо да беше, самата идея за развод го отблъскваше. Нямаше какво да извлече от този брак. Той я мразеше; тя го ненавиждаше. Този брак щеше да се превърне в ад и за двама им.
Опита се да си представи един евентуален развод. Отново го заля вълна на отвращение. Не е възможно, опитваше се да си втълпи Слейд. Не беше възможно след такова долно предателство все още да таи в душата си топли чувства към тази жена. Не биваше да изпитва нищо друго освен омраза и гняв. Но колкото и да се опитваше да извика някаква омраза към нея в душата си, търсеното чувство някак му се изплъзваше.
Слейд се чувстваше по-разстроен от всякога. Той настоятелно се опитваше да си напомни, че е отказал развод в състояние на афект, че единствената причина за проявеното вироглавие е разпаленият му гняв. Просто не обичаше да бъде заплашван, насилван и мамен — от никого, а най-малко пък от тази жена.
Опитваше се също да си втълпи, че чувствата му към нея могат да се нарекат само плътско желание и нищо повече.
Не беше нужно да напряга силно въображението си, за да си спомни всяка подробност от първата им брачна нощ. При тази мисъл се възбуди невероятно. Невъобразимият глад по тялото на тази жена все още владееше разсъдъка му. Нещо повече — сега, когато най-после бе освободен от всякакво чувство за вина, страстта му изглеждаше по-силна и по-първична отпреди. Дъхът му секна. Това би било най-глупавата причина да остане свързан в брачен съюз с тази лъжкиня, но нямаше да е нито първият, нито последният мъж, оставил се да го водят грубите инстинкти на тялото.
Костваше му неимоверни усилия да откъсне мислите си от секса. Реджина бе намекнала, че ще се бори докрай, за да получи този развод. Той щеше да бъде пълен глупак, ако се изправи незащитен срещу властта и обществените връзки на баща й и цялото й семейство. Но никога преди не бе развявал бяло знаме преди битка. За него това бе поредното неустоимо предизвикателство. Също като всички Деланза, Слейд водеше битките докрай и не обичаше да губи. Но… нима можеше да се изправи сам срещу една от най- мощните фамилии в света?
Твърде разстроен и превъзбуден, за да вземе окончателно решение, Слейд крачеше неспокойно из офиса и се опитваше да освободи животинското напрежение в тялото си. Помисли си за своя роден дом. Мирамар имаше нужда от нея, от парите й. Сега, след като го бе измамила по този подъл начин, Слейд нямаше угризения да се възползва от средствата й. Но несъмнено, ако тя се опиташе да окаже съпротива, нямаше да бъде никак лесно да сложи ръце върху наследството й. Той беше в бизнеса от достатъчно дълго време, за да е наясно, че дори само името на съпругата му е достатъчно основание банката да постави под запрещение парите й, докато двамата постигнат някакво изгодно и за двама им споразумение. А семейството й можеше да води война с него неограничено дълго време, но Мирамар не разполагаше с време.
Внезапното кратко, познато почукване по вратата поне за миг успя да разсее мрачните мисли, които бушуваха във възбуденото му съзнание. Слейд се обърна, за да поздрави своя шеф, съветник и приятел. Чарлз спря за миг, преди да прекрачи прага на кабинета му, без да дочака покана. Това беше стар ритуал между двама им. Чарлз отдавна знаеше, че не е нужно дори да чука на вратата на своя доверен служител.
— Става късно — каза той вместо поздрав. Стоманеносивите му очи огледаха преценяващо Слейд.
Слейд вдигна рамене с ясното съзнание, че това не е обществено или делово посещение.
— Забелязах. — Чарлз се усмихна. — Така и не успях да разбера как изобщо успяваш да откриеш нещо на това бюро.
След като Слейд го бе обърнал в пристъп на гняв, сега работното му място изглеждаше по- разхвърляно от всякога.
— Обикновено си водя записки.
— Аз пък записвам всичко ето тук. — Чарлз почука с показалец по дъното на тъмното си бомбе. — Все пак твоят вид хаос е доказателство за гениалност.
Слейд се изчерви от удоволствие.
— Не преувеличавай.
— Знаеш, че никога не преувеличавам — освен когато очаквам изгодна бизнес сделка. А ти наистина си гениален. Какво ли щях да правя без теб?
— Аз съм тук, Чарлз.
— Чудесно. Помислих си, че сега, след като се ожени, би могъл да се върнеш в Мирамар.
Слейд се усмихна накриво и посочи стола пред бюрото си.
— Точно това е проблемът.
Чарлз не се възползва от поканата. Той обгърна бащински раменете на Слейд със силната си десница.
— Да вървим да изпием по нещо в хотел „Палас“.
— Какво? Защо не в „Грандхотел Ман“?
— Защото искам да се отпусна. Още повече искам ти да се отпуснеш. Освен това „Палас“ е по-близо до офиса.
Слейд понечи да откаже. Откакто Реджина го посети, работата му не беше никак продуктивна и бе решил да остане до късно в офиса, за да навакса пропуснатото. Но когато отново погледна Чарлз, осъзна колко силно се нуждае да излее душата си пред някого. Слейд кимна утвърдително.
Хотел „Палас“ беше внушителна сграда на седем етажа, украсена с огромни стъклени прозорци. Терасите на стаите гледаха към изискания двор и често бяха обсипани с любопитните гости на хотела, които изгаряха от нетърпение да видят какво става долу. Елитът на Сан Франциско често привършваше деня си именно там с чашка качествен алкохол. Най-богатите и най-властни мъже в града можеха да бъдат забелязани в сенчестите кътчета на двора по всяко време на деня, увлечени във важни делови разговори. Съпругите им също посещаваха често това място обикновено следобед. Сега милосърдието беше на мода и когато тези жени не бяха увлечени в безполезните си клюки, идваха тук, за да събират пари за различни популярни благотворителни каузи. Младият вестникар Уилям Рандолф Хърст често изпращаше там някой от многобройните си новинари или идваше сам с надеждата да попадне на сензационна история преди дългоочаквания юбилей на медията.
Слейд и Чарлз прекосиха уверено двора. Двамата мъже незабавно бяха разпознати от някои от посетителите и трябваше да кимат с глава в знак на поздрав във всички посоки. Краката им потъваха в меките ориенталски килими. Огромните тропически палми придаваха известен уют в огромното преддверие, покрито с бял мрамор. Те избраха едно кътче в ъгъла, далече от пианиста, настаниха се удобно и си поръчаха бърбън с лед.
— Коя е тя? — попита Чарлз.
— Реджина Браг Шелтън. — Слейд умишлено наблегна на прочутото й бащино име. Дори да беше казал Рокфелер или Астор, едва ли щеше да предизвика по-голяма изненада в погледа на Чарлз.
— Наистина ли? Слейд, не мога да ти опиша колко съм разочарован, че си запазил брака си в тайна от мен.
— Ксандрия ли ти каза?
— Веднага щом е излязла от офиса ти.
Слейд въздъхна.
— Чарлз, не бих казал, че съм се опитвал да го запазя в тайна. И не става дума за истински брак, не и в общоприетия смисъл. В противен случай никога не бих я оставил в Мирамар.
— Да, трудно ми беше да повярвам, че си предпочел да изоставиш младата си булка вкъщи.
Слейд се наклони напред, докато облеченият в бял костюм негър сервираше питиетата им на масата.
— Ожених се за нея заради парите й, Чарлз, само заради парите й.
Чарлз очевидно не вярваше на ушите си.
