Съблече смокинга си и го наметна на раменете й.
Софи извърна лице от него, загледана с невиждащ поглед към моравите пред дома на Ралстънови, борейки се с напиращите сълзи.
— Как можа? — каза той сурово, като отново се взираше в нея. — Как можа да бъдеш толкова егоистична и толкова жестока?
Софи вдигна поглед към него.
— Едуард, съжалявам.
Тя съжаляваше много повече, отколкото би могло да се изкаже.
— Защо?
— Защото ме беше страх. От тебе.
— Не разбирам.
Софи отхвърли всякаква предпазливост.
— Не мога да се омъжа за тебе без любов, Едуард.
Времето замря. Сърцето й биеше толкова силно и толкова шумно, че тя беше сигурна, че той също го чува. Лицето му се напрегна, безбройните мускули по него се изопнаха. Той се загледа навън над волана, облицован с черна кожа, към Пето авеню.
— Разбирам.
Смущение парализира Софи. Ако той имаше някакви чувства към нея, щеше да й ги изкаже, да й даде шанс да направи компромис и да приеме предложението му. Може би тя щеше да може да живее с неговата привързаност, това може би щеше да й бъде достатъчно.
Но той искаше само Едуина. Софи се сви в смокинга му. Профилът му бе дързък и красив, но очите му бяха потъмнели и плашещи. Тя наведе лице и го зарови в топлия черен вълнен плат. Можеше да го подуши. Слаб лъх на подправки, едва доловим мускус, ужасно мъжествен.
Едуард отново обърна към нея безизразното си лице.
— Искам да видя Едуина.
Софи не можеше да повярва, че толкова лесно са разрешили въпроса за женитбата и почти се отпусна, но не пожела да помисли дали е от облекчение, или от разочарование.
— Разбира се.
— Тя добре ли е?
Софи кимна и се насили да говори.
— Рашел дойде с нас. Тя е сега с Едуина.
— Рашел? Жената с червената коса?
— Да.
Той я изгледа, но чувствата му бяха скрити така дълбоко, че й беше невъзможно да ги отгатне.
— Къде сте отседнали?
— В един пансион. Ще те заведа. Можеш винаги да идваш да виждаш Едуина.
Софи се насили да се усмихне широко. Но в същото време мислеше:
Той се загледа в нея. Тя сведе очи. Софи бе оставила смокинга да се плъзне от раменете й и сега той откриваше щедрото й деколте, затова тя го придърпа. Сега, когато кризата бе отминала, желание се разгаряше между бедрата й, забранено, но толкова мощно, че не можеше да се прави, че не го осъзнава.
— Искаш ли да се омъжиш за Мартен? — запита той така, както би запитал някой непознат човек какво ще бъде времето.
Софи се напрегна.
— Аз… мисля по това.
Ноздрите му се разшириха.
— Виждам. — Гняв просветна в очите му. — Трябва ли да разбирам, че го обичаш?
Софи се притисна към вратата. Запита се дали той не се бои, че друг мъж ще му отнеме Едуина.
— Едуард, не трябва да се безпокоиш — започна тя бързо.
Той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Софи извика, но беше късно. Той я отметна назад, така че главата й се опря в кожената възглавничка, докато ръцете му се сключиха около талията й. Прилепи устата си към нейната и я зацелува с цялата си експлозивна ярост.
Прегръдката му беше желязна и Софи не можеше да помръдне нито един мускул. Едуард отдели уста от нейната и сложи край на наказващата целувка. Допря чело до нейното. Софи се боеше да се помръдне, боеше се да проговори. Боеше се да не би отново да предизвика гнева му. Той бе задъхан, тя също.
И тогава тя почувства ръцете му на талията си, усети как я галят през тафтата на роклята.
Силните дълги пръсти се плъзнаха нагоре, после надолу, оставяйки огнена следа.
Той отново се раздвижи. Гърдите му се притиснаха към нейните. След миг той нежно захапа долната й устна. Това беше молба. Софи посегна към раменете му, изстена, отвори се за него и той завладя устата й.
Тя бе забравила какво е да бъде целувана така. Софи се вкопчи отчаяно в него. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и започнаха да я притискат жадно. Софи сграбчваше раменете му също така жадно. Тя се притискаше пламнала към него и отчаяно желаеше целувките му да слязат надолу по шията й и да стигнат до тръпнещите от желание гърди.
Вместо това устата му се притисна хищно към нейната, ръцете му се плъзнаха и обхванаха гърдите й. Радостна възбуда се разля по цялото й тяло. Тя се изви срещу него. Едуард я притисна силно и изведнъж Софи се намери легнала по гръб, а Едуард беше върху нея.
Тя възкликна, усещайки слабините му, масивни и набъбнали, а ръцете й се плъзнаха по гърба му. Дори да бе искала да протестира, гласът замря в гърлото й.
Едуард вдигна лице, тялото му се разтърсваше от тръпки. Погледите им се срещнаха. Нещо диво и свирепо изпълни Софи, когато видя очите му, от които струеше гореща мъжка страст. Никога не се бе чувствала по-освободена, по-женствена или по-красива, отколкото в този момент. Тя докосна нежно бузата му. Той каза:
— Мартен кара ли те така да трепериш и да стенеш, както аз?
Софи ахна.
— Кара ли те?
Думите му бяха жестоки като удар с камшик.
— Не. — Тя се извъртя, мъчейки се да се освободи. — Моля те, пусни ме да стана.
Едуард се отстрани веднага, загледан в нея.
Софи се надигна. Видя го къде гледа и гореща червенина нахлу в лицето й. Тя дръпна корсажа на роклята си и се дръпна колкото можеше по-далече от него.
— Защо? Защо говориш така?
В усмивката му нямаше капчица хумор.
— От любопитство.
Тя изсумтя:
— Отговорът е не.
Той само безразлично сви рамене.
Сълзи изпълниха очите на Софи и тя яростно ги потисна.
— Защо направи това, Едуард?
— И още питаш? — Тонът му бе невярващ, пълен с горчивина и подигравка.
— Защо се опитваш да ме съблазниш?
Той не каза нищо, загледан в нея с твърд и блестящ поглед… напомнящ на Софи за диамантите, с чиято контрабанда всички знаеха, че се занимава.
— Отричаш ли, че се опитваше да ме съблазниш? — извика тя и гласът й се извиси прекалено много.
— Да. Не съм имал за цел да те съблазнявам.
Тя го погледна, опитвайки се да проникне през гнева и да надникне в мисълта му. Невъзможно
