Излязохме от центъра по шосе 10 и поехме на запад към Малибу. Аз седях отзад и отворих компютъра си върху сгъваемата масичка. Докато чаках да се стартира, обясних на Патрик Хенсън как става всичко.
— Не съм имал кантора, откакто преди дванайсет години напуснах Бюрото за служебна защита. Моята кантора е колата. Имам още два линкълна точно като този и ги редувам. Във всеки от тях има принтер и факс, а в лаптопа си имам карта за безжичен интернет. На задната седалка мога да правя всичко, каквото мога да правя и в офис, при това докато пътувам към следващата си цел. В окръг Лос Анджелис има над четирийсет съдебни палати. Най-добрият начин да правиш бизнес е да си мобилен.
— Гот — отбеляза Патрик. — И на мен не би ми се искало да кисна в офис.
— Абсолютно — съгласих се. — Прекалено е клаустрофобично.
Компютърът се зареди. Отидох в папката, в която държах формулярите, и започнах да попълвам предварително искане за оглед на веществено доказателство.
— В момента работя по твоето дело, Патрик.
Той ме погледна в огледалото.
— Какво искате да кажете?
— Ами, прегледах делото ти. Има нещо, което господин Винсънт не е свършил, а според мен може да е от полза.
— Какво?
— Да поискаме независима оценка на огърлицата, която си взел. Посочената от тях стойност е двайсет и пет хиляди и това те праща в категорията кражба в особено големи размери. Но като че ли досега никой не го е оспорил.
— Искате да кажете, че ако диамантите са фалшиви, няма да е кражба, така ли?
— Може и така да се получи. Но си мислех и за нещо друго.
— Какво?
Извадих делото му от чантата си, за да проверя едно име.
— Нека първо ти задам няколко въпроса, Патрик, Какво правеше в къщата, от която си взел огърлицата?
Той сви рамене.
— Ходех с най-малката дъщеря на старата госпожа. Запознахме се на плажа и почнах да я уча да сърфира. Излизахме няколко пъти. После у тях празнуваха рождения ден на майка й. Поканиха ме и тогава подариха на госпожата оная огърлица.
— И ти си научил цената й.
— Да, когато й я подаряваше, мъжът й каза, че била диамантена. Адски се гордееше с нея.
— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.
Хенсън не отговори.
— Това не беше въпрос, Патрик. Това е факт. Сега аз съм твой адвокат и трябва да обсъдим фактите по делото. Само никога не ме лъжи, иначе няма да те защитавам.
— Добре.
— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.
— Да.
— Разкажи ми за това.
— Бяхме сами, плувахме в басейна и аз казах, че трябва да отида до тоалетната, само че всъщност исках да потърся хапчета в шкафчето за лекарства. Болеше ме. В тоалетната на долния етаж нямаше, затова се качих горе и се огледах. Надникнах в кутията за бижута на старата госпожа и видях огърлицата. И просто я взех.
Поклати глава. Знаех защо. Ужасно се срамуваше и се отвращаваше от действията, които го беше принудила да извърши зависимостта му. Самият аз го бях преживявал и знаех, че поглеждането назад с ясни очи е почти толкова страшно, колкото и поглеждането напред.
— Всичко е наред, Патрик. Благодаря ти за честността. Какво каза човекът, при когото я заложи?
— Каза, че ми дава само четиристотин, защото верижката била златна, ама не смятал, че диамантите са истински. Отговорих му, че дрънка глупости, ама какво можех да направя? Взех парите и отидох в Тихуана. Имах нужда от хапчетата, затова взех колкото ми даваше. Толкова бях зависим от дрогата, че не ми пукаше.
— Как се казва момичето? Не го пише в делото.
— Мандолина, като музикалния инструмент. Родителите й я наричаха Манди.
— Разговарял ли си с нея, след като те арестуваха?
— Не бе, човек. С връзката ни е свършено.
Сега очите в огледалото изглеждаха тъжни и унизени.
— Глупава работа — каза той. — Цялата работа беше глупава.
За миг се замислих за нещата, после бръкнах в джоба си и извадих полароидна снимка. Протегнах я над облегалката и потупах Патрик по рамото с нея.
— Погледни я.
Той я взе и я хвана над волана, докато я разглеждаше.
— Какво ти се е случило, по дяволите?
— Спънах се в бордюра и направих страхотен плонж пред дома си. Строших си един зъб и носа, пък и си разбих челото. В спешното ми направиха снимка. Да си я нося за спомен.
— Спомен за какво?
— Току-що бях слязъл от колата си, след като върнах единайсетгодишната си дъщеря при майка й. По онова време вече взимах до триста и двайсет милиграма оксиконтин дневно. Още със ставането сутрин. Само дето сутринта за мен беше следобед.
Оставих го да смели информацията, преди да продължа.
— Та значи смяташ, Патрик, че си извършил нещо глупаво, а? Аз возих дъщеричката си на триста и двайсет милиграма оксиконтин.
Беше мой ред да поклатя глава.
— Не можеш да промениш миналото, Патрик. А само да го съхраняваш в паметта си.
Той ме наблюдаваше в огледалото.
— Ще ти помогна с юридическия проблем. От теб зависи да се справиш с останалото. А тъкмо останалото е най-трудната част. Но ти вече го знаеш.
Хенсън кимна.
— Както и да е, виждам лъч светлина, Патрик. Нещо, което Джери Винсънт не е забелязал.
— Какво?
— Съпругът на жертвата й е подарил тази огърлица. Казва се Роджър Воглър и е спонсор на много хора, заемащи избираеми постове в окръга.
— Да, той е голяма клечка в политиката. Мандолина ми го каза. Правели благотворителни сбирки у тях.
— Е, ако диамантите на огърлицата са фалшиви, той няма да пожелае да се изправи пред съда. Особено ако жена му не го знае.
— Но какво може да направи той?
— Воглър е спонсор, Патрик. Неговите дарения са помогнали за избора най-малко на четирима души от областната управа. Областните управители контролират бюджета на прокуратурата. Прокуратурата ти повдига обвинение. Това е хранителна верига. Ако доктор Воглър иска да прати послание, повярвай ми, ще го прати.
Хенсън кимна. Започваше да вижда светлината.
— Ще подам искане да ни бъде позволено да направим независим анализ и оценка на вещественото доказателство, с други думи, диамантената огърлица. Човек никога не знае, думата „оценка“ може да раздвижи нещата. Просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще се случи.
— В съда ли ще ходим, за да подадем искането?
— Не. Още сега ще го напиша и ще го пратя в съда по имейла.
— Супер!
— Красотата на интернет!
