Асистентката се замисли за миг, после каза:
— Съвсем малко хора. Съмнявам се, че господин Елиът е идвал. Но естествено, господин Винсънт дойде веднъж, а неговият детектив — два пъти, струва ми се. След като върнаха къщата на господин Елиът, от шерифското управление пак идваха на два пъти. Имаха заповеди за обиск.
Копия от заповедите за обиск се съдържаха в делото. И двата пъти бяха търсили само едно — оръжието на убийството. Всички доказателства срещу Елиът бяха косвени, въпреки следите от стрелба по дланите му. Оръжието на убийството им трябваше, за да поставят и последния щрих към делото, ала не разполагаха с него. От бележките в папката знаех, че водолази са претърсвали водите зад къщата в продължение на два дни след убийството, но също не са успели да открият оръжието.
— Ами чистачи? Някой идвал ли е да чисти?
— Не, никой. Господин Винсънт ни каза да оставим нещата както са си, в случай че се наложи да използва къщата по време на процеса.
Никъде в материалите по делото не се споменаваше, че Винсънт евентуално ще използва къщата по някакъв начин. Не бях сигурен какво може да си е мислил. Моята инстинктивна реакция обаче беше, че не искам съдебните заседатели да припарват наблизо. Гледката и самият разкош на сградата щяха да подчертаят богатството на Елиът и да го дистанцират от тях. Те щяха да разберат, че всъщност не са му равни. Щяха да осъзнаят, че той е от съвсем друга планета.
— Къде е голямата спалня? — попитах.
— Обхваща целия горен етаж.
— Тогава да идем горе.
Докато се качвахме по витото бяло стълбище с морскосин парапет, попитах госпожа Албрект как е малкото й име. Казах й, че се чувствам неловко да се държа толкова официално с нея, особено след като с шефа й си говорим на „ти“.
— Казвам се Нина. Можете да ме наричате така, ако желаете.
Нещо в тона й ми подсказа, че и с „Нина“ пак ще сме си на „вие“.
Стълбището водеше до врата и през нея се влизаше в спалня с размерите на някои съдебни зали, в които съм бил. Беше толкова голяма, че имаше две камини, на северната и южната стена. Отделни зони за сядане и спане, отделни мъжка и дамска баня. Нина Албрект натисна един бутон до вратата и завесите безшумно започнаха да се разтварят, разкривайки стъклена стена, която гледаше на запад към морето.
Изработеното по поръчка легло беше два пъти по-голямо от обикновения двоен креват. Матракът с всички чаршафи и възглавници липсваха и предположих, че криминалистите са ги взели за анализ. На две места в стаята от килима бяха изрязани парчета от по половин квадратен метър, най-вероятно също за анализ на следите от кръв.
На стената до вратата имаше кървави пръски, оградени с кръгове и обозначени с буквени кодове от следователите. Нямаше други следи от жестокото престъпление, извършено в спалнята.
Отидох в ъгъла до стъклената стена и погледнах стаята оттам. Вдигнах фотоапарата и направих няколко снимки от различни ъгли. Нина влезе в един-два кадъра, но това нямаше значение. Фотографиите не бяха за съда. Щях да ги използвам, за да освежавам паметта си за местопрестъплението, докато разработвам стратегията за процеса.
Мястото, където е извършено убийство, представлява карта. Ако можеш да я разчетеш, понякога намираш пътя. Разположението на местността, позата на убитите жертви, зрителните ъгли, светлината, кръвта. Всички пространствени обеми и геометрични граници са елементи на картата. Не винаги можеш да получиш всичко това от полицейска снимка. Понякога трябва да го видиш лично. Ето защо бях дошъл в къщата в Малибу. За картата. За географията на убийството. Когато вникнех в нея, щях да съм готов за процеса.
От ъгъла погледнах квадрата, изрязан от белия килим до вратата на спалнята. Там беше застрелян Йохан Рилц. Плъзнах поглед към леглото, където бяха убили Мици Елиът и голото й тяло се беше проснало диагонално отгоре.
В следственото обобщение се предполагаше, че голата двойка е чула пристигането на натрапник в къщата. Рилц отишъл до вратата на спалнята и я отворил — и убиецът го застрелял и прескочил трупа му, за да влезе вътре.
Мици Елиът скочила от леглото и се вцепенила до него, притиснала възглавница пред голото си тяло. Според следователите елементите на престъплението предполагали, че е познавала убиеца си. Или го умолявала да я пощади, или знаела, че смъртта й е неизбежна. Била простреляна два пъти през възглавницата, вероятно от разстояние по-малко от метър, и се проснала по гръб на кревата. Възглавницата, която използвала като щит, паднала на пода. Убиецът пристъпил напред и опрял дулото в челото й за смъртоносния изстрел.
Поне така гласеше официалната версия. Сега, застанал в ъгъла на спалнята, знаех, че в нея има предостатъчно неоснователни предположения, за да я разбия на пух и прах в съда.
Погледнах стъклената врата, която водеше към щръкналата над океана тераса. В делото не пишеше дали завесите и вратата са били отворени по време на убийството. Не бях сигурен дали това означава нещо, но бих искал да знам тази подробност.
Отидох до стъклената врата и установих, че е заключена. Известно време се борих с нея, но така и не успях да я отворя. Накрая Нина дойде и ми помогна, като натискаше лостчето с пръст, докато с другата си ръка завърташе резето. Вратата се завъртя навън и вътре нахлу ревът на прибоя.
Веднага разбрах, че ако по време на убийството вратата е била отворена, прибоят спокойно е щял да заглуши шума, вдигнат от убиеца при влизането му в къщата. Това противоречеше на следствената теория, че Рилц е бил убит на прага на спалнята, защото отишъл при вратата, като чул убиеца. Което повдигаше нов въпрос, а именно какво е правел гол на прага, само че това нямаше значение за защитата. За да посея семето на съмнението в главата на съдебните заседатели, аз само трябваше да поставям въпросите и да соча противоречията. Трябваше ми само едно съмнение, за да постигна успех. Този метод на защита в наказателното право се изразява в изопачаване и унищожаване на аргументите на обвинението.
Излязох на терасата. Не знаех дали е прилив, или отлив, но подозирах, че е някъде по средата. Водата се пенеше наблизо, прииждаше и плискаше стълбовете, върху които се издигаше къщата.
Навътре се вдигаха близо двуметрови вълни, но нямаше сърфисти. Спомних си разказа на Патрик, че се опитвал да сърфира в заливчето.
Върнах се вътре и още щом влязох в спалнята, чух, че телефонът ми звъни — не го бях чул навън заради прибоя. Погледнах дисплея. Пишеше „непознат номер“. Знаех, че повечето служители в органите на реда и закона блокират разпознаването на номера си.
— Трябва да отговоря, Нина. Имате ли нещо против да излезете при колата ми и да помолите шофьора ми да дойде тук?
— Не, разбира се.
— Благодаря.
Вдигнах телефона към ухото си.
— Ало?
— Аз съм. Само проверявам да видя кога ще дойдеш.
„Аз“ беше бившата ми жена Маги Макфърсън. Според неотдавна преработеното съдебно постановление за родителските права можех да съм с дъщеря си само в сряда вечер и всеки втори уикенд. Това нямаше нищо общо с предишните ни съвместни права. Обаче аз сам се бях лишил от тях, наред с втория си шанс с Маги.
— Сигурно към седем и половина. Следобед имам среща с клиент и може да позакъснея.
Отсреща последва мълчание и усетих, че съм дал грешния отговор.
— Какво, ще излизаш ли? — попитах. — В колко часа искаш да дойда?
— Би трябвало да изляза в седем и половина.
— Тогава ще дойда по-рано. Кой е късметлията?
— Това не ти влиза в работата. Но като стана дума за късметлия, чух, че си получил цялата практика на Джери Винсънт.
Нина Албрект и Патрик Хенсън влязоха в спалнята. Младежът се взря в липсващия квадрат от килима. Запуших телефона с длан и ги помолих да слязат долу и да ме почакат. После продължих разговора.
