— Благодаря, господин Холър.
— Моля, Патрик. Би ли ми върнал снимката?
Той ми я подаде и аз я погледнах. Устната ми беше подута и носът ми не сочеше накъдето трябва. На челото ми имаше кърваво ожулване. Очите най-трудно се поддаваха на анализ. Замъглени и объркани, неуверено вторачени в обектива. В онзи момент бях стигнал дъното.
Прибрах снимката на сигурно място в джоба си.
Следващите петнайсет минути пътувахме в мълчание. През това време довърших искането, влязох в интернет и го пратих. Това определено беше предупреждение за прокуратурата и ми достави удоволствие. Адвокатът с линкълна се завръщаше. Самотния ездач отново беше яхнал коня си.
Стигнахме тунела, който бележи края на шосето и излиза на Тихоокеанската магистрала. Леко спуснах прозореца. Винаги съм обичал усещането на излизане от тунела, когато виждаш океана и усещаш мириса му.
Продължихме на север към Малибу. Беше ми трудно да се върна към компютъра, при положение че океанът се синееше зад прозореца. Накрая се предадох и спуснах стъклото докрай.
Щом подминахме входа на каньона Топанга, започнах да виждам групи сърфисти в морето. Патрик час по час хвърляше погледи към водата.
— В делото пише, че си се подложил на рехабилитация в „Кръстопът“, в Антигуа — казах аз.
— Да. В центъра, създаден от Ерик Клептън.
— Хубав ли е?
— Доколкото може да е хубаво такова място.
— Вярно е. Как бяха вълните?
— Слаба работа. Пък и нямах възможност да карам сърф. Ти ходил ли си в рехабилитационен център?
— Да, в каньона Лоръл.
— Където ходят всички звезди ли?
— Беше близо до вкъщи.
— Е, аз избрах другата възможност. Бях колкото може по-далеч от приятелите и дома си. Получи се.
— Мислиш ли да се върнеш към сърфа?
Той погледна през прозореца, преди да отговори. Десетина сърфисти по неопрени чакаха следващата вълна.
— Едва ли. Поне не професионално. Рамото ми пострада.
Канех се да попитам за какво му е рамото, когато той продължи:
— Гребането е едно, обаче най-важното е изправянето. Аз се лиших от шансовете си, когато си преебах рамото. Извинявайте за грубия език.
— Няма нищо.
— Освен това правя нещата едно по едно. В каньона Лоръл са ви научили на това, нали?
— Да. Но и сърфирането може да стане стъпка по стъпка.
Хенсън кимна. Наблюдавах очите му. Той продължаваше да хвърля погледи в огледалото към мен.
— Какво искаш да ме попиташ, Патрик?
— Хм, да, имам един въпрос. Нали знаете, че Винсънт ми взе рибата и я закачи на стената?
— Да.
— Ами, хм, чудех се дали не е запазил някъде и някой от сърфовете ми.
Отново разтворих папката и я запрелиствах, докато стигнах до сведението от ликвидатора. В него се посочваха дванайсет сърфа и получените за тях цени.
— Дал си му дванайсет сърфа, нали така?
— Да, всичките.
— Е, той ги е дал на ликвидатора си.
— Какво е това?
— Човек, към когото е прибягвал в случаите, когато е взимал вещи от клиентите — нали разбираш, главно бижута и коли — и ги е обръщал в пари, за да ги прибави към хонорара си. Според сведението ликвидаторът продал и дванайсетте сърфа, взел двайсет процента и дал на Винсънт четири хиляди и осемстотин долара.
Хенсън кимна, ала не каза нищо. Известно време го наблюдавах, после отново погледнах списъка на ликвидатора. В първия ни телефонен разговор Патрик ми беше казал, че двата дълги сърфа са най-скъпи. В списъка имаше два триметрови сърфа, произведени от Уан Уърлд в Сарасота, Флорида. Единият бил продаден за хиляда и двеста долара на колекционер, а другият — за четиристотин в електронния аукцион eBay. Сигурно самият ликвидатор го беше купил евтино. Разликата между двете цени ме караше да си мисля, че продажбата в eBay е фалшива. После щеше да го продаде с печалба, която щеше да запази за себе си. Всеки търсеше някаква изгода, аз също. Знаех, че ако още не го е продал, имам шанс да го купя.
— Ами ако мога да ти върна един от дългите сърфове? — попитах Патрик.
— Ей, страхотно! Ще ми се да си бях запазил един, нали разбирате?
— Нищо не ти обещавам. Но ще видя какво мога да направя.
Реших да се заема с това по-късно, като възложа задачата на своя детектив. Ако Сиско се появеше там и започнеше да го разпитва, ликвидаторът сигурно щеше да стане по-сговорчив.
През останалата част от пътя мълчахме и след двайсет минути отбихме към къщата на Уолтър Елиът. Беше в мавритански стил, от бял камък с тъмнокафяви кепенци. Над централната фасада се издигаше кула, която се очертаваше на синия фон на небето. На калдъръмената алея беше паркиран сребрист мерцедес среден клас. Паркирахме до него.
— Тук ли искате да ви почакам? — попита Хенсън.
— Да. Едва ли ще се бавя много.
— Знам я тая къща. Отзад цялата е стъклена. Няколко пъти съм се опитвал да сърфирам зад нея, обаче течението е адски силно.
— Отвори багажника, ако обичаш.
Слязох и заобиколих отзад, за да взема дигиталния си фотоапарат. Включих го, проверих дали батерията не е изтощена и бързо снимах фасадата на къщата. Апаратът работеше. Бях готов.
Тръгнах към входа и вратата се отвори, преди да успея да натисна звънеца. На прага застана госпожа Албрект, прелестна като предишния ден.
18.
Когато Уолтър Елиът каза, че щял да прати някой да ме чака в къщата в Малибу, не очаквах това да е неговата главна асистентка.
— Как сте, госпожо Албрект?
— Чудесно. Току-що пристигнах и си помислих, че съм ви изпуснала.
— Не. И аз току-що идвам.
— Заповядайте.
Под кулата имаше двуетажно преддверие. Вдигнах поглед и видях, че в атриума виси полилей от ковано желязо. По него имаше паяжини и се зачудих дали са се образували, защото къщата не е била използвана след убийството, или защото полилеят е прекалено високо и трудно може да се достигне с бърсалка за прах.
— Насам — каза госпожа Албрект.
Последвах я в огромната стая, по-голяма от цялото ми жилище. Западната стена беше стъклена, което вкарваше океана направо в къщата.
— Красиво е — отбелязах.
— Наистина. Искате ли да видите спалнята?
Без да обърна внимание на въпроса, включих фотоапарата и направих няколко снимки на дневната и разкриващата се от нея гледка.
— Знаете ли кой е идвал тук, след като шерифското управление я е освободило? — попитах.
