укрепление.
Началникът на стражата заповяда на дванадесетте си войници да се строят. Съдията видя, че шлемовете и ризниците им са старателно излъскани. Мъжете изглеждаха спретнати и добре обучени. Докато съдията проверяваше оръжейницата, началникът на стражата му каза, че движението по реката е доста оживено, макар тя да е само приток на Голямата река, която пресича съседната околия Дзянбей. Добави, че на отсамния бряг всичко е спокойно, но в Дзянбей са станали няколко въоръжени грабежа. Тамошният гарнизон наскоро бил подсилен.
След това началникът на стражата заведе съдията и Цяо Тай в един малък хан. Раболепният ханджия излезе да ги посрещне. Докато конярят отвеждаше конете, ханджията помогна на съдията да снеме тежките си ботуши за езда. Ди обу удобни сламени сандали и бе отведен на втория етаж в една оскъдно обзаведена, но старателно почистена стая. Ханджията отвори прозореца и над покривите на къщите съдията видя ширналата се повърхност на реката, която отразяваше червените лъчи на залязващото слънце.
Един слуга донесе запалени свещи и леген с горещи мокри кърпи. Докато съдията се освежаваше, влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Ма Жун наля на съдията чаша чай и каза:
— Комарджията е странен човек, Ваша Милост! Казва, че на младини е работил като прислужник в един магазин за коприна някъде на юг. Собственикът на магазина хвърлил око на жена му и скалъпил срещу него обвинение в кражба. Стражниците му ударили един пердах, но той успял да избяга. Докато се укривал, собственикът взел жена му за наложница. Когато данданията позатихнала, той се върнал тайно и помолил жена си да избяга с него. Но тя се изсмяла и заявила, че й е по-добре там, където е. Оттогава той взел да броди из цялата империя. Говори като доктор по литература и твърди, че бил предприемач, но според мен не е нищо друго освен едни „гост на реките и езерата“, или по-просто казано — странствуващ мошеник!
— Тези юнаци винаги имат готов разказ за патилата си! — отбеляза съдията. — Не ми се вярва да го срещнем втори път.
На вратата се почука. Влязоха двама слуги и донесоха четири големи кошници. В едната имаше три хубави големи риби, сварени в сос от джинджифил, а във втората — голяма купа ориз и осолени яйца. Една червена визитна картичка оповестяваше, че това е подарък от началника на стражата. В останалите две кошници намериха три печени пилета, три блюда задушено свинско, зеленчуци и гърне със супа. Това пък се оказа подарък от старейшината на селото и неговите помощници. Един слуга донесе три гърнета с вино — проява на внимание от страна на ханджията.
Когато ястията бяха подредени на масата, съдията предаде на слугите няколко сребърника, увити в червена хартия като ответен подарък. После каза на двамата си помощници:
— Тъй като сме тръгнали заедно на път, няма да настоявам на формалностите. Сядайте на масата, ще се храним заедно.
Ма Жун и Цяо Тай енергично запротестираха, но съдията настоя и накрая те седнаха срещу него. След продължителната езда всички имаха чудесен апетит и ядоха с удоволствие. Съдията беше в много добро настроение. Разказът на Хан се бе оказал лъжа. Сега Ди знаеше, че престъпникът е Хан, и рано или късно щеше да намери начин ла го уличи. Можеше да се освободи от опасенията си, че „Белият лотос“ се е възродил. Всичко това беше само една измислица.
Когато бяха привършили вечерята и се наслаждаваха на чая, влезе един слуга и донесе голям плик, адресиран до съдията. Пликът съдържаше написано на елегантен стил и с четлив почерк съобщение, че някой си Тао Ган моли за разрешение да посети негово превъзходителство.
— Това ще да е някой от първенците на селото — каза съдията. — Нека доведат господина!
За всеобщо удивление на вратата се появи слабата фигура на комарджията. Личеше, че след посещението си при лекаря той е удостоил с внимание и местните магазини. Челото му бе превързано, но сега видът му беше много спретнат. Беше облечен в прост син халат с черен копринен пояс, а на главата си самоуверено носеше висока шапка от черна коприна, каквито обикновено си слагаха застаряващите богаташи. Като се поклони ниско, той каза с благовъзпитан тон:
— Вашият нищожен слуга, на име Тао Ган, поднася почитанията си на Ваша Милост. Думите не са в състояние да изразят…
— Достатъчно, човече! — каза хладно съдията. — Не е необходимо да благодариш на мене. Благодари на провидението, че те отърва! Недей да мислиш, че ти съчувствувам. Ти напълно заслужаваш пердаха, който получи! Убеден съм, че по един или друг начин си измамил селяните, но не желая в околията ми да стават своеволия. Това е единствената причина, поради която те защитих!
— Дори и да е така — рече мършавият мъж, без да се смути ни най-малко от острия тон на съдията, — надявам се да ми позволите да ви предложа скромните си услуги като малък израз на дълбоката си благодарност. Защото подразбирам, че Ваша Милост разследва някакво отвличане.
Съдията направи усилие да не издаде учудването си.
— Какви ги приказваш, човече?! — запита рязко той.
— Упражняването на моя занаят — отвърна Тао Ган със снизходителна усмивка — по необходимост изостря съобразителността. Без да искам, дочух, че Ваша Милост разпитва за някаква извънградска къща. Но забелязах, че не знаете как изглежда къщата и как се казва собственикът й. — Той бавно нави на показалеца си дългите косми, изникнали на бузата му, и продължи спокойно: — Похитителите връзват очите на жертвата си, отвеждат я на някое далечно място и там чрез ужасни заплахи я принуждават да напише писмо до близките си, в което ги моли да изпратят голям откуп. След като получат парите, разбойниците или убиват жертвата, или я връщат в дома й пак с вързани очи. Във втория случай у отвлечения нещастник може да остане смътна представа за посоката, в която са го водили. Но, разбира се, той не знае как изглежда къщата и как се казва собственикът й. От това, което чух, аз заключих, че някоя жертва на такова подло престъпление се е оплакала на Ваша Милост в трибунала, и се осмелих да ви предложа съветите си.
Мършавият отново направи дълбок поклон. Съдията си помисли, че този мъж се отличава със забележителна проницателност. Той каза:
— Да речем, че твоето заключение е вярно. И какво би ме посъветвал в такъв случай?
— Най-напред — отговори Тао Ган — аз съм пребродил цялата околия. В тази равнина няма такава къща. От друга страна, зная няколко подобни вили в планините на север и на запад от Ханюан.
— Да предположим, че жертвата ясно си спомня как през по-голямата част от пътя са я водили по равно място — какво ще кажеш тогава? — попита съдията.
Върху ироничното лице на Тао Ган се разля хитра усмивка.
— В такъв случай, Ваша Милост — отговори той, — къщата се намира вътре в града.
— Какво нелепо хрумване! — възкликна съдията.
— Съвсем не, Ваша Милост — отговори другият спокойно. — Единственото нещо, от което са имали нужда онези мошеници, е една къща с достатъчно обширна градина и висока тераса. Като са довели с паланкин жертвата в двора, те са могли бавно да я носят там в кръг около един час. Тия хора са много обиграни. Създават впечатление, че минават през планинска местност, като се качват и слизат от терасата и от време на време мърморят: „Внимателно, вижте каква пропаст!“ или нещо подобно. Подлеците са тренирали многократно тези номера, Ваша Милост, и ги изпълняват по най-убедителен начин.
Съдията се загледа замислено в слабия човек, като бавно поглаждаше дългите си бакенбарди. След известно време каза:
— Интересно предположение! Ще го имам предвид при по-нататъшни разследвания. Преди да си идеш, слушай какъв съвет ще ти дам. Промени живота си, приятелю! Достатъчно си умен, за да печелиш препитанието си по честен път! — Съдията се канеше да го освободи, но внезапно го запита: — Между другото, как измами онези селяни? Питам те просто от любопитство. Няма да те накажа за това.
Слабият мъж се усмихна леко, повика слугата и му нареди:
— Слез долу и донеси десния ботуш на негово превъзходителство.
Когато слугата се върна с ботуша, Тао Ган измъкна с чевръстите си пръсти два зара от подгънатия му горен край, подаде ги на съдията и каза:
— След като грабнах тези подправени зарове от селяндура, който се канеше да ги подаде на Ваша Милост, аз ви показах два нормални зара, които държах скрити в дланта си. Докато разглеждахте нормалните зарове и всички се бяха вторачили във вас, аз успях да пъхна подправените в ботуша ви — надявах се, временно!
