Съдията не можа да сдържи смеха си.
— Без да се хваля — продължи оживено Тао Ган, — малко са хората в империята, чието умение в тези дяволии и хитрини, разпространени сред подмолния свят, да е равно на моето. Аз съм усвоил до съвършенство подправянето на документи и печати, съчиняването на двусмислени договори и фалшиви разписки, отключването на всички видове обикновени и тайни ключалки на врати, прозорци и сейфове, а заедно с това съм специалист по скритите проходи, тайните капаци в подове и тавани и тям подобни приспособления. Мога също така да разбирам от разстояние какво приказват хората, като наблюдавам движението на устните им, а също и…
— Чакай! — прекъсна го съдията. — Наистина ли си в състояние да правиш това, което съобщи като последна точка във внушителния списък на редките си способности?
— Безусловно, Ваша Милост! Мога да прибавя само, че разгадаването на речта по движението на устните е по-лесно при жените и децата, отколкото например при старци с големи бради и мустаци.
Съдията не каза нищо. Той си помисли, че по този начин думите на куртизанката биха могли да бъдат доловени и от други хора в салона освен от Хан Юнхан. Когато вдигна очи, Тао Ган каза тихо:
— Вече разказах на помощниците ви тъжното си минало, което ме направи отчаян човек. След този горчив опит аз напълно загубих вярата си в хората. Вече почти тридесет години се скитам из империята и си отмъщавам, като мамя и обирам всеки, когото мога. Но ви се кълна, че никога и на никого не съм причинил телесни страдания, нито пък съм разорил някого. Днес великодушието на Ваша Милост ме накара да погледна на живота по нов начин. Желая да прекъсна битието си на „гост на реките и езерата“. Многобройните ми способности, задължителни в упражняването на занаят като моя, могат да бъдат използувани също и при разкриване на престъпления и разобличаване на злосторници. Поради всичко това смирено умолявам Ваша Милост да ме приеме на служба в трибунала. Семейство нямам — скъсах с роднините си много отдавна, още когато те взеха страната на жена ми. Имам достатъчно спестени пари. Единственото нещо, което желая, е да ви служа и да ви бъда полезен.
Съдията разглеждаше внимателно тази интересна личност. Струваше му се, че циничното лице на мършавия мъж този път изразява искрено разкаяние. Освен това вече беше дал важни сведения по два въпроса, а пък и притежаваше изключителни познания и опит в някои области, в които никой от помощниците му не беше специалист. При добър надзор той наистина би могъл да се окаже ценно попълнение към отряда му от помощници. Накрая Ди каза:
— Сам разбираш, Тао Ган, че не мога да ти дам определен отговор веднага. Но тъй като вярвам в твоята чистосърдечност, ще ти разреша да поработиш като доброволец в трибунала няколко седмици. След това ще реша дали мога да приема предложението ти, или не.
Тао Ган падна на колене и допря три пъти чело о пода, за да изрази благодарността си.
— Тези мъже — продължи съдията — са двамата ми помощници. Ще ги подпомагаш с всичко, на което си способен, а пък те от своя страна ще те въведат в работите на трибунала.
Тао Ган се поклони последователно и на двамата. Цяо Тай изгледа мършавия човек от главата до петите с безучастно изражение, но Ма Жун го потупа по костеливото рамо и рече с явно задоволство:
— Хайде да слезем долу, братко! Искам да ме научиш на някои от твоите комарджийски хитрини!
Цяо Тай духна всички свещи освен една. После пожела лека нощ на съдията и слезе долу след другите двама.
Сам в стаята, съдията остана седнал край масата. Дълго време задържа празния си поглед вперен в рояка мушици, които жужаха около пламъка на свещта, а умът му трескаво работеше.
Сега, когато Тао Ган беше доказал, че историята на Хан би могла да бъде вярна, дори и да не им се удадеше да открият къщата, където е бил заведен отвлеченият, Ди отново трябваше да допусне възможността организацията „Белият лотос“ действително да се е възродила и да заплита цялата империя в страшна мрежа от предателства и продажност. Ханюан беше малък, уединен градец, но бе разположен на стратегическо място, близо до сърцето на империята — столичния град. Това го правеше много подходящ за свърталище на лицата, оглавили един заговор срещу трона. И обясняваше гнетящата атмосфера на скрита опасност, която съдията бе усетил интуитивно веднага след пристигането си.
Тъй като — Ди вече знаеше това — всеки от гостите в трапезния салон на Кораба на цветята би могъл да прочете думите на танцьорката по движението на устните й, всеки от тях би могъл да бъде член на „Белият лотос“ и да е решил да я убие. Хан Юнхан можеше да е невинен, но можеше да бъде и водач на затворниците!
Същото се отнасяше и за Лиу Фейпо! Неговото огромно богатство, честите му пътувания, негодуванието му срещу правителството — всички тези неща го правеха подозрителен. Боже, та цялата компания, събрана на пиршеството, би могла да участвува организирано в убийството на куртизанката!
Съдията гневно тръсна глава. Страхът от ужасната организация „Белият лотос“ вече даваше своето отражение — пречеше му да разсъждава логично. Трябваше да премисли още веднъж всички факти, като започне от самото начало…
Пламъкът на свещта започна да примигва. Съдията стана с въздишка. Свали халата и шапката си и се изпъна на дървената кушетка.
Глава тринадесета
На следното утро, на зазоряване, съдията и тримата му придружители напуснаха пограничното село. С бърза езда те се прибраха в града преди пладне.
Съдията отиде право в личната си резиденция, направи си гореща баня и облече син летен халат от тънък памучен плат. После пое към кабинета си, където представи Тао Ган на инспектора Хун. Малко след това дойдоха Ма Жун и Цяо Тай. Всички се настаниха на табуретки срещу писалището на съдията. Той забеляза, че Тао Ган се държи със скромност, естествена за един новодошъл, но без излишна раболепност. Този странен човек очевидно умееше да се приспособява към всякаква обстановка.
Съдията разказа на Хун, че не са намерили търсената извънградска къща, но предположенията на Тао Ган са открили нови възможности. После нареди на инспектора да докладва.
Хун извади от ръкава си лист с бележки и започна:
— В архивата имаме само няколко обикновени документа, засягащи майстор Ван: регистрации на децата му, данъчни декларации и прочее. Но старши писарят ни го познава много добре. Той ми каза, че Ван е много богат. Притежава двата най-големи магазина за злато и скъпи украшения в града. Независимо, че минава за любител на виното и жените, той е честен търговец и се ползува с всеобщо доверие. Изглежда обаче, че напоследък е имал някакви парични затруднения. Забавил плащането на големи суми, които дължал на търговците, снабдяващи го със злато. Но те били сигурни, че за кратко време ще възвърне загубите си, и ни най-малко не се тревожели. Су също се ползува с добро име. Хората го съжаляват обаче, че се е влюбил така страстно в куртизанката Бадемов цвят, която не му обръщала внимание. Той бил много потиснат от това. Общо взето, говори се, че е станало по-добре, дето момичето е умряло. Хората се надяват, че щом преживее скръбта си, Су ще се ожени за скромна порядъчна жена.
Хун погледна в листа с бележките и продължи:
— Отидох на улицата, на която живее Ван Ифан. Него не го обичат много. Смятат го за непочтен човек, който се впуска в съмнителни сделки. Той е нещо като „момче за всичко“ на Лиу Фейпо и понякога събира за него пари от длъжниците му. Разбира се, не исках да разпитвам из магазините за дъщеря му, за да не я излагам. Но на ъгъла на улицата видях една стара вещица да продава гребени, червило и пудра за лице и завързах разговор с нея. Такива особи често посещават жените по домовете им и знаят всичко, което става там. Попитах я дали познава дъщерята на Ван Ифан.
Хун погледна смутено към съдията и продължи с явно притеснение:
— Старицата веднага ми каза: „Вие май сте още твърде предприемчив за възрастта си, господине! Е, добре, тя иска по две връзки медни монети за вечерта и по четири за цялата нощ, но господата винаги остават много доволни.“ Обясних й, че съм сватовник и действувам от името на един бакалин в западния
