Новодошлият го изгледа подозрително.
— Кое е това бостанско плашило? — попита той.
— О, това е брат Тао — отвърна съдържателят. — Добър момък, но не особено умен. А ти какво си правил в храма? Да не би наистина да си намислил да ставаш духовник?
Кривогледият се изсмя шумно. Монахът му кресна: „Стига с твоето глупаво кикотене!“, но съдържателят го изгледа остро и той продължи с по-спокоен глас:
— Е, сега съм ядосан, пък и няма защо да крия… Оня ден срещам онова приятелче, Мао Лу, при… къде беше? А, да… някъде близо до рибния пазар. Вижда се, че ръкавът му е натежал от пари! „Къде е дървото на съкровищата, братко?“ — питам го като приятел. „Там, откъдето съм взел това, има още много — казва ми той, — ти само иди да погледнеш в будисткия храм!“ И аз отивам там…
Монахът изгълта чая, направи гримаса на отвращение и продължи:
— И какво, мислите, намирам там? Един стар дърдорко, по-беден и от мене, и един ковчег!
Дебелият съдържател избухна в смях. Очите на монаха засвяткаха от ярост, но той не посмя да го наругае.
— Добре, добре! — каза съдържателят. — В такъв случай ще е най-умно да идеш до Острова на трите дъба заедно с брат Тао — той също иска да си поговори с Мао Лу!
— Значи оня е изиграл и тебе? — запита монахът малко по-жизнерадостно.
Тао Ган изруга в знак на съгласие.
— Много ми се иска да издоя оня хлапак, за когото говореше — сухо каза той. — Това ще бъде малко по-лесно, отколкото да се разправям с Мао Лу.
— Така си мислиш, братко! — кисело рече монахът. — Срещам го посред нощ, а той тича, като че ли самият Владетел на ада го гони по петите. Сграбчвам го за врата и го питам накъде тича, а той ми казва: „Остави ме!“ Виждам, че е богаташче, от ония, слаботелесните, дето ядат със сребърни пръчици. Разбирам, че е извършил нещо, което не е трябвало да върши. И така, тупвам го по главата, мятам го на рамо и го отнасям чак до дома…
Монахът шумно прочисти гърлото си и се изплю в ъгъла. Посегна за чайника, но размисли и продължи:
— Ама представете си, младежът отказва да ми каже каквото и да било! След всичкия труд, който си направих заради него! Такъв удобен случай за изнудване, а той не иска да говори!… При това съвсем не поради липса на убеждаване от моя страна! — добави той с коравосърдечна усмивка.
Тао Ган стана.
— Е — рече той с въздишка на примирение, — винаги е така с такива като нас, монахо! Само лош късмет и нищо друго! Ако бях здравеняк като тебе, довечера щях да припечеля тридесет сребърника. Както и да е, желая ти успех! — И той тръгна към вратата.
— Хей! — извика монахът. — Защо се разбърза? Тридесет сребърника ли казваш?
— Това не те засяга! — озъби му се Тао Ган и отвори вратата.
Монахът скочи, сграбчи го за яката и го върна обратно.
— Прибери си ръцете, монахо! — остро каза съдържателят. После се обърна към Тао Ган: — Защо не бъдеш по-разумен, братко Тао? Ако не можеш да свършиш тая работа сам, остави я на монаха и прибери една част от парите като посредник!
— Разбира се, че помислих и за това — каза сопнато Тао Ган. — Но както знаете, тук аз съм нов и не схванах точно името на мястото, където те се събират. Тъй като казаха, че им е нужен здравеняк, който умее да се бие, не ги разпитвах повече.
— Глупав кучи син! — възкликна монахът. — Тридесет сребърника! Помъчи се да си спомниш, мръснико!
Тао Ган сбърчи вежди. После вдигна рамене.
— Няма смисъл… Спомням си само, че споменаха думата „шаран“ или нещо подобно.
— Кръчмата „Червеният шаран“! — възкликнаха едновременно монахът и съдържателят.
— Точно така беше! — каза Тао Ган. — Но не зная къде е тази кръчма.
Монахът стана и хвана Тао Ган за ръката.
— Тръгвай с мене, братко! — каза той. — Аз зная къде се намира това място!
Тао Ган издърпа ръката си. После я протегна с дланта нагоре.
— Пет процента от спечеленото! — дрезгаво рече монахът.
Тао Ган тръгна към вратата.
— Петнадесет или нищо! — каза той през рамо.
— Седем за тебе и три за мене! — намеси се съдържателят. — Значи, разбрахме се. Отиваш там с монаха, братко Тао, и им казваш, че аз лично гарантирам, че той си разбира от работата. Хайде, тръгвайте!
Тао Ган и монахът излязоха и се запътиха към бедняшкия квартал на изток от рибния пазар. Монахът заведе Тао Ган в една зловонна, тясна странична улица и посочи вратата на разнебитена дървена барака.
— Ти влез пръв! — дрезгаво прошепна той.
Тао Ган отвори вратата. Погледна и въздъхна с облекчение. Ма Жун беше все още там, седнал в един ъгъл с предводителя на просяците. Освен тях в мизерно обзаведената стая нямаше никой.
— Здравей, братко! — поздрави сърдечно Тао Ган. — Водя ти точно такъв човек, какъвто е нужен на твоя началник.
Монахът се поклони с угодническа усмивка. Ма Жун стана и тръгна към него. Изгледа го от главата до петите и запита:
— За какво ли му е на моя началник тоя грозен песоглавец?
— Той знае твърде много за убийството в будисткия храм! — бързо рече Тао Ган.
Монахът отстъпи назад, но не достатъчно бързо. Преди да успее да вдигне ръце, Ма Жун му нанесе прав удар в сърдечната област и го просна по гръб през една малка маса. Но монахът бе изпадал в такива положения и преди. Той не направи опит да се изправи, а със светкавична бързина измъкна камата си и я хвърли към гърлото на Ма Жун. Ма Жун се наведе и камата се заби с тъп звук в касата на вратата. После той сграбчи малката маса и я стовари върху полувдигнатата глава на монаха, която се удари в пода. Нещастникът не мръдна повече.
Ма Жун развърза тънката верига, която носеше навита на кръста си. Обърна монаха с очи към пода и здраво върза ръцете му зад гърба.
Тао Ган рече възбудено:
— Той знае за Мао Юан и братовчед му повече, отколкото би признал, а освен това е и член на банда, която се занимава с отвличания.
Върху лицето на Ма Жун се появи широка усмивка.
— Хубава работа си свършил! — одобрително каза той. — Но как успя да доведеш мошеника тук? Мислех, че не знаеш тази кръчма…
— О — каза самодоволно Тао Ган, — разказах му една измислица и той сам ме доведе.
Ма Жун го изгледа косо.
— Имаш доста безобиден вид — каза замислено той, — но май си хитър за трима!
Без да обърне внимание на тази забележка, Тао Ган продължи:
— Неотдавна той е отвлякъл един младеж от добро семейство. Може би мръсникът е член на същата банда, за която съобщи Хан Юнхан! Да го накараме да ни отведе до убежището им! Тогава ще можем да докладваме на негова милост нещо интересно.
Ма Жун кимна. Той вдигна на крака припадналия мъж и го хвърли на един стол до стената. После викна на сивобрадия да донесе тамян. Старецът незабавно изчезна в задната стая и се върна с две горящи пръчки тамян, които излъчваха силна, остра миризма. Ма Жун изправи главата на монаха и доближи до носа му запалените пръчки. Скоро мъжът започна силно да кашля и киха. След това погледна към Ма Жун със зачервените си очи.
— Искаме да видим бърлогата ви, кучешка муцуно! — каза Ма Жун. — Говори! Как да стигнем до нея?
— Добре ще си изпатите, когато шефът разбере това! — каза монахът с пресипнал глас. — Ще ви
