свлече от коня си. Тя извади чевръсто втори нож и го метна, като този път уцели един блюстител в окото. Третото й мятане обаче беше неточно и се оказа последно. Сега вече бяха твърде близо и трябваше да преминат към ръкопашен бой. Койла нададе боен вик и измъкна меча си от ножницата.
Онзи, който първи стигна до Джъп, плати скъпо за своята припряност. Секирата на джуджето разцепи черепа му на две, опръсквайки околните с кръв и мозък. Последваха го други двама блюстители, но Джъп замахна хоризонтално, отсече ръката на единия и удари втория в гърдите. Но това не му спечели и секунда отдих. Прииждаха и падаха нови противници. Джъп ги поваляше със съсредоточено изражение, като косач в ливада.
Хаскеер посрещна първите си двама противници с дъжд от свирепи удари. Единият падна веднага, но вторият отнесе със себе си и оръжието на Хаскеер, който трябваше да срещне следващия си нападател с голи ръце. Мъжът бе въоръжен с пика. Двамата се сборичкаха за нея с побелели от напрежение юмруци, като я дърпаха рязко напред-назад. Събрал всички сили, Хаскеер заби дръжката на пиката в корема на блюстителя и го накара да изпусне оръжието. Сетне го завъртя чевръсто и забоде пиката в гърдите му. После я извади и повтори упражнението със следващия блюстител. Но тази жертва му изигра лоша шега, защото се извъртя настрани и прекърши пиката. У Хаскеер остана само безполезен къс дърво.
И тогава се случиха едновременно две неща. Върху него се нахвърли едър воин със святкащ меч и една заблудена стрела се заби в ръката му.
Хаскеер изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка и изтръгна окървавената стрела от раната. После я улови през средата, сякаш беше тънък кинжал и я заби в лицето на блюстителя. Мъжът падна, но мястото му веднага бе заето от друг.
В близък бой Алфрей предпочиташе брадвичка вместо меч и сега я размахваше със смъртоносна точност. Но в действителност едва успяваше да задържи настъплението. Въпреки огромния му опит възрастта си казваше своето.
Поне засега обаче знаменосецът се държеше. Той огледа мелето и откри, че не е единственият, който се сражава на предела на силите си. Почти всички останали орки се задъхваха пред многочисления противник, като битката бе особено свирепа по крилата, където човеците полагаха усилия да ги обкръжат. Имаше много ранени, но за щастие поне засега нито един повален орк. Но нямаше да е задълго.
Макар и само десетник, Алфрей бе на път да пренебрегне йерархията и да издаде заповед, когато Джъп го изпревари:
— Отстъпвай! Отстъпвай!
Заповедта бе предадена светкавично по обкръжената линия. Оръженосците побързаха да прекратят двубоите и да пришпорят конете. Ала блюстителите, които изглежда подозираха, че им устройват клопка, не се хвърлиха да преследват противниците си. Орките си даваха сметка, че няма да е задълго.
С отмалели от боя ръце Койла отстъпваше редом с останалите. Изравни се с Джъп и го попита:
— Сега какво ще правим? Пак ли ще бягаме?
— Едва ли ще успеем — отвърна джуджето.
Противникът им се готвеше за последен удар.
— Успяхме да повалим доста — докладва от другата страна Алфрей.
— Но не достатъчно — обади се Хаскеер.
Чуваха се призивите на орките към техните богове. Едни ги молеха да насочват оръжията им в боя, други — смъртта им да бъде бърза и героична. Койла предполагаше, че човеците също се обръщат към своя бог.
Блюстителите подхванаха нова атака.
Въздухът се разцепи от пронизителен звук. Една бърза сянка се спусна над Върколаците. Те вдигнаха глави и зърнаха в небето нещо, което наподобяваше рояк насекоми с причудливи издължени тела. Тъмният облак бе стигнал най-високата си точка и сега се спускаше върху противника. Стовари се върху човеците, сякаш носен от неистов гняв. Предната линия на човешкия отряд бе покосена от смъртоносните стрели. Те се забиваха във вдигнатите нагоре лица, в непокритите ръце и крака. Стрелите минаваха през шлемовете и наочниците с такава лекота, сякаш бяха изработени от хартия. Хората и конете бързо започнаха да се превръщат кървава маса.
Откъм гората се задаваше голям въоръжен отряд, който препускаше с пълна сила. Той изстреля още един тъмен облак, който бързо полетя към мястото на сражението. Стрелите описаха дъга високо над Върколаците, ала те инстинктивно наведоха глави. Смъртоносният облак се посипа върху хората и засили хаоса в редиците им.
Не след дълго отрядът се приближи достатъчно, за да могат да го разгледат внимателно. Присвил очи, Алфрей извика:
— Това е кланът на Кеппатаун!
— И тъкмо на време — кимна Джъп.
Макар немногочислена, малката армия от кентаври бе достатъчна, за да се изравни общият им брой с този на човеците. И щяха да са при орките само след няколко минути.
— Кой ги предвожда? — попита Алфрей.
Знаеха, че няма да е Кеппатаун, заради недъгавия му крак.
— Прилича ми на Гелорак — отвърна Джъп.
Сега вече ясно се различаваха мускулестите гърди на младия кентавър.
Хаскеер пристегна с парче плат раната на ръката си.
— Стига празни приказки — подвикна той. — Чака ни още сеч.
— Вярно — съгласи се Койла. — Да довършим негодниците!
Никой не се подвоуми дали да я последва.
В редиците на блюстителите продължаваше да цари хаос. Земята бе осеяна с трупове. Оцелелите бяха лесна плячка за разярените Върколаци.
Почти веднага след като орките се нахвърлиха върху тях, на полесражението се озоваха и кентаврите. Въоръжени с тояги, копия, малки лъкове и закривени саби те се присъединиха към кланицата. Оцелелите блюстители побягнаха назад, преследвани от бързоногите кентаври.
Изтощена от битката, Койла спря и огледа бойното поле. Младият вожд на Дрогановия клан застана до нея. Той продължаваше да тропа развълнувано с един от предните си крака.
— Благодарности, Гелорак — рече тя.
— Удоволствието беше наше. Не са ни нужни нежелани гости. — Той помръдна с опашка. — Кои всъщност бяха тези?
— Шайка човеци, служещи на своя «вселюбящ» бог.
Той се засмя сухо, сетне попита:
— Как мина пътуването до Скарок?
— Добре… и зле.
Гелорак огледа Върколаците.
— Не виждам Страк.
— Няма го — каза тихо тя, сетне вдигна очи към небето, опитвайки се да не дава воля на отчаянието си.
2.
Намираше се в безкраен тесен тунел.
Почти докосваше с глава тавана, а когато разпери ръце, пръстите му опряха във влажните лепкави стени. Таванът, стените и подът бяха от камък, но тунелът изглежда бе прокопан в скалата, а не облицован с камъни, защото не напипваше процепи между плочи. Нямаше никакво осветление, ала въпреки това виждаше прекрасно. Чуваше се единствено тежкото му дишане. Не знаеше къде е, нито как е попаднал тук.
Известно време стоя неподвижно, докато привикне с обстановката и реши какво да прави. После
