— Моббс, казах ти вече, не разбирам струва ли си всичко това. Изгубих добри другари, дружината ми се топи…
— Че нима не смяташе, че ще стане така? Сега цялата Марас-Дантия е обречена заради прииждащите чужденци. Ти си единственият, който може да промени нещата, поне в известна степен. Ако спреш сега, поражението е сигурно. Продължиш ли, съществува известна, макар и слаба надежда за победа.
— Тогава кажи ми какво да направя.
— Сигурно искаш да узнаеш къде се намира последният инструментум и какво да правиш с всички тях, след като ги събереш?
Страк кимна.
— Не мога да ти кажа. Истината е, че не зная повече от теб. Но хрумвало ли ти е в някой момент, че тези инструментуми всъщност искат да бъдат открити?
— Това е безумие. Те са мъртви… предмети.
— Може би.
— Значи не ми предлагаш нищо повече от предупреждения?
— И окуражаване. Ти си толкова близо. Не се съмнявам, че ще получиш възможност да осъществиш задачата си. Ще има още кръв и жертви, някои от тях свидни. Но въпреки всичко трябва да продължиш.
— Говориш с такава увереност. Откъде знаеш всичко това?
— Моето сегашно… състояние ми осигурява известен поглед върху развитието на нещата. Нищо конкретно, най-обща картина на събитията и бъдещето, което оформят. — Лицето му помръкна. — Задава се огън.
Страк изведнъж се сети за нещо.
— Одеве каза, че не си тук по своя воля.
Моббс не отговори.
Страк попита отново:
— Къде се намираме, Моббс?
Книжникът въздъхна уморено.
— Наречи го гробница. Царство на сенките.
— И от колко време си тук?
— Почти откакто се разделихме. По волята на един друг орк — капитан Делорран.
Гремлинът разтвори краищата на мантията си и му показа гърдите си. Там зееше огромна рана със засъхнала по краищата кръв, толкова дълбока и страшна, че последствията й можеха да са само фатални.
— Ти си…
— Мъртъв — потвърди гремлинът. — Но не напълно. Между два свята. И едва ли ще си намеря място, докато нещата не се успокоят в твоя свят.
— Моббс… съжалявам — прозвуча доста глупаво, но не знаеше какво друго да каже.
— Няма за какво — успокои го гремлинът и отново се загърна.
— Делорран ме преследваше. Ако не те бях забъркал…
— Забрави. Не ти се сърдя за нищо, а пък и Делорран вече заплати за стореното зло. Но нима не разбираш? Освободиш ли себе си, ще освободиш и мен.
— Но…
— Страк, независимо дали ти харесва или не, играта вече е започнала и ти си основният играч. — Моббс протегна ръка и посочи през рамото на Страк. — Внимавай!
Страк се извърна и се ококори от изненада.
Гигантската луна, която вече се спускаше над планинската верига, се бе превърнала в огромно лице. Имаше женски черти, които му бяха познати. Косата й бе черна, очите — непроницаеми. Кожата й блестеше с изумрудено сияние, сякаш бе покрита с рибени люспи.
Дженеста, кралицата-хибрид, отвори широката си, изпълнена с кучешки зъби уста и огласи околностите с гръмовния си смях.
Една ръка се показа иззад планините. Беше покрита със същите ситни люспи като лицето. Имаше неестествено издължени пръсти, които завършваха с дълги нокти. Ръката стискаше някакъв предмет. Помръдна небрежно и го запрати към равнината.
Страк се облещи, неспособен да помръдне, а предметът тупна на повърхността, подскочи и тупна отново. След като го направи десетина пъти, Страк осъзна едновременно две неща.
Първо, че познава този предмет. Беше онова, което Моббс наричаше инструментум, а Върколаците бяха кръстили «звезда». Този тук бе първият, който бяха намерили в Роднопол, унисткото селище. Но докато в спомените на Страк той се побираше върху дланта му, сега изглеждаше огромен като дъб.
И второ — звездата се носеше право срещу него.
Той се обърна към мястото, където стоеше Моббс, ала гремлинът бе изчезнал.
Подскачайки и разтърсвайки земята всеки път, когато се стоварваше върху нея, звездата се приближаваше към него. Дори набираше инерция.
Страк побягна. Понесе се из равната пуста местност, размахвайки отчаяно ръце. Звездата го застигаше, вдигайки облаци прах и мачкайки камъните. Страк вече я чуваше съвсем ясно. Докато напъваше сетни сили да й избяга, той погледна през рамо. Зърна два огромни шипа, които се забиваха в земята като втвърдени пипала на чудовище. Застигна го вълна от прахоляк, сетне още една и трета. Сега вече звездата бе толкова близо, че можеше да я докосне.
Той се хвърли встрани. Докато се търкаляше, го завладя страхът, че звездата ще се извърти и ще го последва. Веднага щом се съвзе, той скочи, готов отново да побегне.
Звездата продължаваше да следва посоката си, под акомпанимента на оглушителния тътен, който предизвикваше. Страк я изпроводи с поглед, докато тя се отдалечаваше през равнината.
Сетне отново премести поглед към луната. Надяваше се зловещото лице на Дженеста да е изчезнало, но се излъга, защото то продължаваше да е там и да го следи със злобен поглед. Струваше му се, че плува в океан от кръв.
Тя отново повдигна ръка. Този път държеше в нея повече звезди. Хвърли ги — бяха три. Тупнаха на земята и се затъркаляха към него. И този път в началото подскачаха.
Първата от тях бе зелената, с петте лъча, втората — тъмносинята с четири и последна бе сивата звезда с два лъча. Всички те трябваше да са в него.
Докато го приближаваха, му се стори, че сега са насочвани от нечия невидима ръка. Средната от звездите се носеше в права линия. Другите две подскачаха наляво-надясно. Класически заклещващ похват. Страк бе сигурен, че се движат по-бързо от първата звезда.
Той побягна отново. Започна да тича криволичейки, с надеждата да ги обърка. Но всеки път, когато поглеждаше през рамо, виждаше, че го следват като огромна рибарска мрежа, готова да го улови. Пое си въздух на пресекулки, но му се стори, че вдиша огън.
Една от огромните звезди изведнъж се озова вдясно от него и вдигна прашна вълна. Той отскочи наляво, но там вече го пресрещаше втората. Третата се търкаляше зад него. Той се спъна и изведнъж пльосна по очи. Гледаше безпомощно как звездата се издига над него. Вече не се съмняваше, че след секунда ще го размаже.
Беше като заловено в капан насекомо, над което се вдига гигантски ботуш.
Едва сега му се стори, че дочува в далечината странна прощална песен.
Той извика.
Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че е буден. И че е жив. Още малко време му трябваше, за да си спомни къде се намира. Седна и избърса с ръкав потта от челото си. Беше се задъхал и от устата му излизаше пара, която се разтваряше в мразовития въздух.
Сънят беше различен от предишните, макар и също толкова реален. Опита се да намери някакво разумно обяснение за него, но не успя.
Спомни си за Моббс.
