отпред се появи бяла светлина. Той тръгна към нея, като предполагаше, че там някъде е изходът на тунела. За разлика от влажните хлъзгави стени подът бе твърд и грапав.
Не беше никак лесно да определя времето, но след около десет минути светлината не изглеждаше по-близо. Очертанията на тунела оставаха същите, никакъв шум не нарушаваше тишината — освен собствените му стъпки. Той продължи да върви, придвижвайки се колкото се може по-бързо в тясното пространство.
Постепенно забрави за времето. Не знаеше дали са изминали минути, или часове. Съществуваше само безкрайното сега, вселена, в която едничката му цел бе да крачи към светлината, която все не успяваше да достигне. Тялото му се превърна в послушна машина.
В някакъв неопределен момент от монотонното му пътуване той започна да си внушава, че светлината е станала по-ярка, макар и не по-голяма. Скоро обаче осъзна, че вече не може да задържа поглед върху нея за повече от няколко секунди.
С всяка крачка чисто бялата светлина ставаше по-силна, докато накрая погълна всичко — пода, стените и тавана. Той затвори очи, но продължаваше да я вижда. Притисна ги с ръце, но и това не промени нищо. Въпреки това продължи да върви, без да сваля ръце от лицето си.
Скоро след това светлината започна да пулсира и той долови ритъма на тези пулсации в гърдите си.
Светлината стана болезнено силна.
Той се опита да се обърне и да побегне. Не можеше. Вече не вървеше, а беше засмукван от ослепително, туптящо, студено сърце.
Извика. Светлината угасна. Той свали бавно ръце и отвори очи.
Пред него се простираше широка и гола равнина. Нямаше дървета, нито трева, нищо, което да оприличи на някой познат пейзаж. Приличаше на пустиня, но пясъкът трябва да беше съвсем ситен. Единственото, което нарушаваше монотонността на гледката, бяха нащърбените черни скали, големи и малки, подаващи се на различни места от пясъка.
Пипалата на зеленикава мъгла обхващаха глезените му, разнасяйки неприятна миризма, която му напомняше за развалена риба. В далечината се виждаха черни планини, издигащи се на невероятна височина.
Но това, което го потресе най-силно, беше небето.
Кървавочервено, безоблачно. Нямаше звезди. Близо до хоризонта висеше огромна луна. По повърхността й се различаваха тъмни петна. Беше толкова голяма и близка, че сякаш можеше да я прониже със стрела. Зачуди се как така не пада и не смазва тази пуста земя.
Той откъсна очи от нея и се обърна, за да погледне зад себе си. Гледката бе същата — сребристосиви пясъци, нащърбени скали, далечни планини, алено небе. И нито следа от тунела.
Въпреки топлината и влагата една зловеща мисъл пробуди ледени тръпки по тялото му. Дали не е умрял и не е попаднал в Ксентагия, оркския ад? Това място наистина приличаше малко на пъкъл. И няма ли всеки миг върху му да се спуснат Айк, Зийнот, Нефетар и Истендел, Светата Четворица на неговата раса, възседнали бойните си колесници, и да обрекат духа му на вечни мъки?
Ала след това му хрумна, че ако това наистина е Ксентагия, то тя изглежда необяснимо безлюдна. Нима нямаше нито един орк в цялата история на неговия народ, който да заслужава да попадне тук? Той единствен ли бе съгрешил пред боговете и какво бе провинението му, та да бъде осъден на вечно проклятие? Нещо повече — къде бяха слуагите, демоните-мъчители, които според някои обитавали пъкъла и чието единствено забавление било да измъчват душите на нещастниците?
Нещо привлече вниманието му. Някакво движение сред цялото това мъртвило. Той напрегна очи, но в началото не различаваше нищо. Постепенно осъзна, че вижда облак жълтеникавосив смог. Само че бе по- плътен и сякаш се движеше целенасочено. Към него.
Дали наистина не му предстоеше да бъде съден от боговете? Дали щеше да бъде подложен на ужасни мъчения?
Инстинктът го подтикваше да се съпротивлява. Но той веднага осъзна колко безсмислено ще е това срещу боговете. Идеята му се струваше направо глупава. Реши да посрещне онова, което го очаква. Божество или демон, не възнамеряваше да се опозори, като покаже страх.
Изправи рамене и се подготви да посрещне участта си.
Не се наложи да чака дълго. Облакът се носеше право към него. Нямаше никакво съмнение, че се насочва от разумна мисъл, а не от случаен повей на вятъра. Всъщност не се долавяше и най-слаб ветрец.
Облакът се сниши пред него, на един хвърлей копие. Отблизо успя да различи безброй златисти точици, които сякаш бяха вплетени в повърхността му. Нямаше никаква представа какво се съдържа в него. Но като че ли долавяше някакви очертания.
Почти веднага въртеливото движение на облака се преустанови. Плътната мъгла започна да се разпръсква, слой след слой, като че се топеше във въздуха. Черният силует, който се намираше вътре, постепенно започна да се разкрива. Да добива очертания. И последните струйки дим се разсеяха и фигурата се изправи пред него.
Каквото и да си беше представял, нямаше нищо общо с това.
Съществото бе ниско и набито. Имаше зеленикава, сбръчкана кожа и голяма глава с щръкнали заострени уши. Изцъклените му очи се криеха под синкави очници, а клепачите му бяха набраздени от жълтеникави жилки. Лицето му бе съвсем безкосмено, но отстрани бе обрамчено от червеникавокафяви, вече посивяващи бакенбарди. Носът бе малък и топчест, устата бе като зейнала яма. Облеклото му се изчерпваше с непретенциозна мантия с неутрален цвят, пристегната с връв.
Съществото бе много старо.
— Моббс? — прошепна Страк.
— Здравей, капитане — отвърна гремлинът. Говореше тихо, а на лицето му трепкаше едва забележима усмивка.
Хиляди въпроси се блъскаха в главата на Страк. Той се спря на «Какво правиш тук?»
— Нямах избор.
— Че аз имам ли? Къде се намирам, Моббс? Това да не е пъкълът?
Гремлинът поклати глава.
— Не. Поне не в този смисъл, в който го казваш.
— В кой тогава?
— Това е… междинна земя между твоя свят и моя.
— Какви ги приказваш? Не сме ли в Марас-Дантия?
— Има по-важни неща, които трябва да ти кажа. — Моббс махна презрително с ръка към обкръжаващия ги пейзаж. — Приеми това като форум, на който трябва да се срещнем.
— Още загадки и никакви отговори. Моббс, ти си беше книжник и такъв си оставаш.
— Нямам друга възможност. Откакто се озовах тук, започнах да осъзнавам колко малко знам.
— Но къде…
— Нямаме много време. Спомняш ли си първата ни среща?
— Разбира се, че я помня. Тя промени всичко.
— По-скоро помогна да се извърши една промяна, която вече бе започнала. Нищо повече от леко акушерство в душата ти. Макар че никой от двама ни не си даваше сметка за мащаба на събитията, които ще се развихрят, след като поемеш по новия си път.
— Не зная за мащаба — отвърна навъсено Страк. — Но за мен и Върколаците ми оттогава следват само неприятности.
— И още те чакат, дори по-лоши, преди да дойде успехът — рече гремлинът, но се поправи: — Ако въобще успееш.
— Караме се помежду си, търчим насам-натам заради някакви дрънкулки, които дори не знаем за какво служат. Защо са ни още страдания, когато дори нямаме представа какво вършим?
— Но ти знаеш защо го правиш. Свобода, истина, разбулване на тайната. Това са големи награди, Страк. Но те си имат своя цена. И в края на краищата може да решиш, че не си заслужава да я плащаш.
