— Не зная нито какво са, нито какво е предназначението им — призна той. — Само, че се наричат инструментуми. Моите орки ги нарекоха звезди.
— Това са инструментуми? Наистина?
Той кимна. За първи път изражението й се променяше. При бруните това си бе истинско постижение.
— Чувала ли си за тях? — попита Страк.
Тя се сепна.
— В някои легенди на моя народ се говори за тях.
— И какво можеш да ми кажеш?
— Не много, ако трябва да бъда откровена. Зная, че трябва да са пет и че са много, много стари. Има една легенда, която ги свързва с моя народ. Става въпрос за Приленда, който е прочут пророк и философ. Според легендата една от тези звезди го е вдъхновявала за пророчествата му.
— Пророчества? За какво?
— Каквото и да е било, отдавна е забравено. Изглежда обаче се касае за Последните дни — за времето, когато боговете ще навият този свят на руло и ще започнат нова игра.
— Ние, орките, имаме подобна легенда.
— Както и да е, никой не знае откъде се е появил този инструментум и къде е изчезнал. Някои твърдят, че той е причинил смъртта на Приленда. Но да ти призная честно, винаги съм смятала тази история за лековерен разказ на надрусани с цветен прашец феи. — Тя погледна към звездите. — А сега виждам едновременно три от тях. Сигурен ли си, че са истински?
— Сигурен съм. — Той прибра звездите.
— Страк, нямам никаква представа на какво са способни, но зная едно — този, който ги притежава, разполага с огромна сила. Така поне се твърди в легендите.
Съдейки по това, което бе преживял в последния си сън, или видение, звездите наистина спотайваха в себе си неописуемо могъщество. Но Страк реши да не й разказва за него. Не призна също и че звездите му «пеят».
— Сега ми е ясно защо Дженеста толкова много държи на тях. Дори и да не притежават магичен заряд, те имат силата на тотеми. Биха могли да възстановят разклатената й власт. Ако обаче ги използваш ти…
— Стига — прекъсна я той с нетърпящ възражение тон. — Какво ще правиш сега?
— Още не съм решила. Бих искала да се върна в моето царство и да се отдам на съзерцателни заклинания. Но ние, бруните, сме южняци, а както знаеш, на юг има най-много човеци. Роднините ми отдавна се разпиляха по широкия свят. Та може би в края на краищата ще се преместя в крепостта на драконите и ще се придържам към високите райони. — Тя се обърна и погали с привързаност своето животно. Похъркващият дракон дори не повдигна клепачи. — Драконите и бруните винаги са имали свой начин да се разбират помежду си. Драконите са единствената раса, на която се доверяваме безпрекословно, и изглежда те имат същото отношение към нас. Може би гледаме един на друг като на съюзници в тези размирни времена.
Страк изведнъж осъзна, че и тя е изгнаник като него, и изведнъж почувства симпатия към нея.
— Ще продължаваш ли да се противопоставяш на кралицата? — попита го Глозелан.
— Когато трябва. Също така ще се бия с всички човеци, които ми се изправят на пътя. Но основната ми цел е да запазя живота на моите Върколаци.
— Боговете може би имат други идеи.
Той се разсмя. Смехът му бе горчив.
— Каквото е писано. Но първо най-важното. Трябва да се върна при Върколаците.
— В такъв случай да потегляме, преди да се е развалило времето. Ела, ще те откарам.
4.
Беше се качила в черна колесница, украсена с тайнствени сребърни и златни символи. Теглеха я чифт врани коне с черни кожени маски на главите и железни кабари на гамашите. Лъскави остриета стърчаха от колелата на колесницата.
Зад гърба на Дженеста крачеше десетхилядна армия, състояща се от орки, джуджета и разнородна сбирщина от човеци, привърженици на пантеонизма. Над ордата стърчаха знамена и щандарти. Отзад се поклащаше обоз от теглени от биволи каруци, а на фланговете препускаха конни ескадрони.
Бяха заобиколили Таклакам, голямото вътрешно море, а след това прекосиха Великите равнини, като се стараеха Дроган да остане далеч на юг, а Бевис на север. Скоро щяха да излязат на бреговете на Скарокския полуостров. В това мочурливо царство на ниядите, доскоро управлявано от Адпар — сестрата, която бе убила с магия, — тя възнамеряваше да издири и залови Върколаците.
Дженеста знаеше, че са там, поне доскоро. Беше го научила благодарение на последния изблик на умиращата душа на Адпар.
Беше изпратила напред Глозелан с трима от най-добрите й разузнавачи. Освен това очакваше и нови подкрепления, които скоро щяха да се влеят в нарастващата й армия. Идваха прочути дружини от Каменна могила, средището на властта й. Изглежда всичко бе под неин контрол. Бяха предвидени всички възможни обрати. Никога досега Дженеста не се бе намирала толкова близо до своята победа и жадуваното отмъщение. Армията, която предвождаше, бе доказателство за нарасналата й мощ.
Ала въпреки това я глождеше безпокойство.
Една от причините за недоволството й яздеше редом с колесницата. Генерал Мерсадион, пълководецът на ордата, бе изтъкнат военачалник, но въпреки това не успяваше да задоволи постоянно нарастващите изисквания на своята господарка. Това си личеше и по мрежата от бръчици, опасващи челото му. Ако възрастните орки имаха коса, неговата щеше да е прошарена.
Дженеста продължаваше да му нарежда.
— Искам да смазвате всякаква съпротива по пътя. Изменниците в нашите редици да бъдат подлагани на изтезания преди заслужената си смърт.
— С цялото си уважение към вас, господарке, не бива да се безпокоите. В нашите редове вече няма изменници.
— Все ми го повтаряш, ала въпреки това зная, че имаме дезертьори и размирници. Нареждам да действате с цялата сила при най-малкия намек за съпротива и бунт, дори прошепнатите възражения да се смятат за военно престъпление. Без никакви изключения — независимо от ранга.
— Следваме всяка ваша заповед, Ваше Величество — увери я той.
— В такъв случай не го правите с необходимата строгост — изгледа го тя с блеснал от гняв поглед. — Рибата се вмирисва откъм главата, генерале.
Имаше предвид, разбира се, него самия, но Мерсадион долови иронията и си позволи само да склони глава и да промърмори:
— Господарке.
— Тези, които ми служат вярно, ще бъдат възнаградени. Неверниците ще заплатят скъпо и прескъпо.
За първи път ставаше въпрос за награда и Мерсадион я погледна учудено. Досега не бе получавал никаква, освен повишението до един изпълнен с рискове и опасности за живота му пост. Повишение, за което никога не бе мечтал.
— Необходимо ли е да ти припомням каква бе участта на Кустан и неговото протеже капитан Делорран? — продължи тя.
— Не, Ваше Величество, няма нужда.
— В такъв случай не забравяй никога какво стана с тях.
Не беше забравил. Всъщност припомняше си го твърде често. Понякога му се струваше, че живее на ръба на клокочещ вулкан. Започваше да разбира дезертьорите. Ала веднага щом тази мисъл мина през ума
