Пак кръв по ръцете му. Страк си даваше сметка, че не бива да се вини за смъртта му. В края на краищата онзи Моббс, когото бе видял, бе жив и изглеждаше съвсем здрав.
Страк се изправи неуверено и се приближи до ръба на своя открит затвор.
Планинското плато, на което го бе оставила Глозелан, бе съвсем малко, не повече от стотина крачки на дължина и шейсет на ширина. На него стърчаха само няколко скали, зад които можеше да се крие от вятъра. Не знаеше защо Глозелан го бе докарала тук. Единственото обяснение бе, че го е пленила по заповед на своята господарка и ще мине по някое време, за да го откара при нея.
Доколкото можеше да прецени, намираше се на север от Дроган. Може би сред върховете на Бандар Гизат или Гоф. Това, че на запад проблясваше сивкава океанска повърхност, а на север блещукаха ледници, потвърждаваше предположенията му. Не че имаше някакво значение.
Беше студено и духаше пронизващ вятър. Страк се радваше, че бе облякъл кожения елек, и се загърна зиморничаво в него. Глозелан бе отлетяла, без да му даде никакви обяснения. Малко след това се бе появил мистериозният човек на име Серафейм, макар че оставаше неясно как се бе добрал дотук, нито къде бе изчезнал. А сетне го преследваха инструментуми.
Страк си спомни, че те му пееха. Точно преди да заспи, бяха започнали да издават някакъв звук, съвсем тихо, сякаш се намираха в главата му. Не беше точно песен, а нещо като припяване. Хаскеер го бе описал по същия начин.
Той се сепна. Пъхна ръка в кесията си и извади звездите. Започна да ги оглежда. Онази, която бяха открили в Роднопол — пясъчната, със седем различни по дължина лъча; звездата от Троица, зелена, с пет лъча; тъмносинята с четири лъча от Прокоп. Но сега не пееха.
Той се намръщи. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.
Едва сега забеляза, че нещо се приближава. Намираше се на няколко мили от него. Голям черен силует, размахващ лениво дългите си криле.
Той се изправи и положи ръка върху дръжката на меча си.
3.
Дружината се радваше на почетен ескорт до Дроган.
Кентаврите удвоиха постовете, в случай че човеците се завърнат.
Алфрей отведе Хаскеер настрани, за да му превърже раната, а сетне се зае и с останалите ранени оръженосци. Другите Върколаци се разпиляха из селището в търсене на храна и напитки. Придружени от Гелорак, Койла и Джъп тръгнаха към вожда на клана.
Откриха Кеппатаун на входа на неговата ковачница, където разпращаше вестоносци. Някога мускулест и силен, сега лицето му бе посивяло, а единият му крак се влачеше по земята.
След като размениха приветствия с Гелорак, той се обърна към Върколаците.
— Добре дошли — бяха първите му думи.
Джъп кимна.
— Съжалявам, че ви забъркахме в неприятности — поде Койла.
— Нищо лошо не се е случило. Воините ми имаха нужда от малко упражнения. — Той се засмя мрачно. — Е, как мина мисията?
— Взехме онова, което трябваше да вземем.
— Успяхте ли? — почти извика Кеппатаун. — Чудесни новини! Значи всичко, което казват за орките… — Той видя помръкналите им лица. — Но какво се е случило?
Никой не отговори.
Кеппатаун се огледа.
— Къде е Страк?
— Не знаем — призна навъсено Джъп.
— Как така?
— Конят му се спъна, докато бягахме от хората — обясни Койла. — После един боен дракон се спусна и го отнесе.
— Значи е пленник?
— Не видяхме да го откарват насила, ако това имаш предвид. Всъщност нямаше как да видим, защото препускахме бясно. Но в наши дни бойните дракони са под командването на Дженеста.
— Аз успях да зърна ездача — обади се Джъп. — Беше самата Глозелан.
Койла въздъхна.
— Драконоукротителката на Дженеста. Това обяснява всичко.
— Може би не — възрази джуджето. — Би ли повярвала, че една укротителка ще накара Страк да й се подчини, без да се съпротивлява?
— Ами… знам ли, Джъп? Страк го няма, при него са звездите и чашката със сълзата. — Тя се обърна към Кеппатаун. — Съжалявам.
Лицето на кентавъра остана безстрастно, но те забелязаха, че ръката му неволно се спуска към недъгавия крак.
— Не мога да тъгувам по онова, което никога не съм имал — отвърна той. — Що се отнася до вашия капитан, ще наредя да претърсят района.
— Това е наша работа — възрази Джъп.
— Вие се нуждаете от почивка, а и не познавате страната. — Той се обърна към Гелорак. — Разпратете на всички страни съгледвачи. — Младият кентавър кимна и препусна да изпълни нареждането. Кеппатаун насочи вниманието си към Койла и Джъп. — Нищо повече не можем да направим за момента. Елате.
Той ги отведе при една дъбова маса. Двамата се настаниха на скамейката, а кентавърът застана срещу тях. Веднага след това започнаха да им поднасят ястия. Кеппатаун се пресегна и вдигна една издялана от камък делва.
— Този ейл сигурно ще ви дойде добре — рече, сетне заби зъби в корковата тапа и я изтегли.
— Защо пък не? — отвърна Джъп, вдигна делвата с две ръце и отпи. Предложи на Койла, но тя поклати глава.
За разлика от джуджето Кеппатаун с лекота вдигаше делвата с една ръка. След като сръбна, той избърса уста с опакото на ръката си.
— Разкажете ми сега какво се случи.
— Страк не беше единственият воин от дружината, когото изгубихме — започна Койла. — Докато напускахме царството на ниядите, един от оръженосците, Кестикс, бе убит от ниядски войник в Скарокското тресавище. — Още като го казваше, тя почувства пронизваща болка. Кестикс бе умрял, докато я спасяваше.
— Съжалявам — рече Кеппатаун. — Още повече, че бяхте там по мое поръчение.
— Направихме го заради себе си. Не можем да те виним за нищо.
— Честно казано, изненадан съм, че не дадохме повече жертви — намеси се Джъп. — Като се има предвид какъв хаос цари там долу.
— Какъв хаос? — попита Кеппатаун.
— Адпар е мъртва.
— Какво? Сигурен ли си?
— Бяхме там, когато тя умря — намеси се Койла. — Но не по наша вина.
— Интересно пътешествие сте имали. И как умря тя?
— Уби я Дженеста.
— И тя ли беше там?
— Ами… не.
— Тогава откъде знаете, че тя е виновна?
