Добър въпрос. Койла не се бе замисляла над него. Сега обаче осъзна, че всичко това е доста загадъчно.
— Страк го каза — отвърна тя. — Изглеждаше сигурен.
Изглежда Джъп също не бе обмислял въпроса:
— Вярно, но откъде е знаел?
— Сигурно е знаел нещо, което ние не знаем. Както и да е, в ниядското царство цареше анархия. Успяхме да се измъкнем само благодарение на мръковете — рече Койла.
Кеппатаун поглади замислено брада.
— След всичко това трябва да сме нащрек. Смъртта на Адпар променя равновесието на силите в района. Едва ли ще е за добро.
— Но тя беше тиранин.
— Така е. Ала бяхме свикнали с нея. Сега на нейно място ще дойдат други, които не познаваме. Това може да доведе до несигурност, а в Марас-Дантия и без това всичко е объркано.
Бяха прекъснати от появата на Хаскеер. Ръката му беше превързана, в здравата държеше кокал с печено месо. Бузите му лъщяха от мазнина.
— Къде е Алфрей? — попита Койла.
— Превързва ранените — отвърна Хаскеер с пълна уста.
— Твоята рана как е?
— Добре. — Без да иска разрешение, Хаскеер се пресегна и вдигна делвата. По брадичката му потече ейл.
— Както винаги ни излагаш с поведението си — подхвърли Джъп.
— К’во? — облещи се Хаскеер.
— Забрави.
Беше време, когато подобни подмятания можеха да накарат двамата да се вкопчат за гърлата. Може би Хаскеер се бе размекнал, или пък не бе разбрал забележката, защото само повдигна рамене и попита:
— Сега какво ще правим?
— Ще се опитаме да открием Страк.
Хаскеер избърса с ръкав мократа си брадичка.
— И ако не успеем?
— Дори и не си го помисляй — скастри го Койла.
Истината беше, че и тя не знаеше какво ще правят тогава.
Летящото чудовище се приземи на платото.
Гигантските криле на дракона изпукаха, докато ги прибираше към тялото си. Той извъртя огромната си глава и втренчи жълтеникави очи в Страк. От ноздрите му излизаха млечнобели струйки. От чудовището лъхаше на сурова риба и на гнило.
Страк неволно отстъпи назад.
Ездачката се плъзна по покрития с люспи гръб.
От елека до гамашите и ботушите, всичко по нея бе в различни оттенъци на кафявото. Върху бежовата шапка се мъдреше перо и само гривните по ръцете й сияеха в златист цвят.
Истинска загадка бе защо бруните, мелези между елфи и таласъми, имаха толкова върлинести тела. Глозелан бе дори по-висока, отколкото бе обичайно за нейната раса. Може би и защото ходеше много изправена. Ала крехкият й вид бе измама. Както и при останалите бруни, горделивото й изражение можеше да бъде погрешно сметнато за надменно.
— Глозелан! Какво, по дяволите, става? — попита Страк.
— Съжалявам, задето те накарах да чакаш — отвърна спокойно тя. — Нямаше начин да го избегна.
— Пленник ли съм? — Той не сваляше ръка от меча.
Тя повдигна почти незабележимите си вежди.
— Не, не си пленник. Едва ли бих могла да те задържа. Нито пък насам лети ескадрон от дракони, натоварени с воини на Дженеста, ако си мислиш нещо такова. Изглежда не си разбрал, че ти помагам — добави саркастично тя. — Вероятно не съм била съвсем ясна.
— Въобще не беше ясна.
— Помислих си, че ще е достатъчно да те спася от човеците.
— Да… така беше. Трябва да ти благодаря.
Тя кимна едва забележимо и рече:
— Свали ръка от оръжието. Тук си в безопасност.
Той изпълни съвета й.
— Е, не би могла да ме виниш, като се има предвид, че си лична драконоукротителка на Дженеста и…
— Вече не съм — прекъсна го тя.
— Как така?
— Твърде много обиди и унижения. Омръзна ми, Страк. Напуснах я. Не беше лесно, като се има предвид, че в моя народ държат на лоялността. Но Дженеста прекали с жестокостите и оскърбленията. Така че сега съм дезертьор. Също като теб.
— Живеем в странни времена.
— Още двама укротители се присъединиха към мен. Оставих те тук, за да им помогна.
— Това ще е удар за Дженеста.
— И други я напускат, Страк. Не цели орди, но потокът е постоянен. — Тя си пое дъх. — Мнозина са готови да застанат до теб.
— Защото не ме познават. Аз не съм спасител. Дори не съм възнамерявал да дезертирам.
— Но си роден водач. Доказа го, докато командваше Върколаците.
— Едно е да командваш дружина, а друго да управляваш армия или царство. Повечето властници са зли и двулични. Дженеста, Адпар, Кимбал Хоброу. Не искам да съм като тях.
— И няма да бъдеш. Ти ще ни помогнеш да се отървем от тях.
— Древните народи не бива да се бият помежду си. Хората са наши врагове. Или по-скоро унистите.
— Точно така. Затова народите ни трябва да се обединят. Е, нека някой друг ги обединява. Аз съм само прост войник. — Той погледна към ледената стена, сетне вдигна очи към мрачното небе. Като по невидим знак от него заваляха снежинки. Драконът изхърка оглушително.
— Хората са безумци, безразсъдни и склонни към унищожение. Те изяждат магията. Но не само те унищожават Марас-Дантия. И други народи…
— Зная. Но няма да ме накараш да променя мнението си. Не се опитвай, Глозелан.
— Както желаеш. Макар че може да се окаже, че нямаш друг избор.
Той реши да смени темата.
— Като става въпрос за човеци, познаваш ли едного на име Серафейм?
Лицето й остана безизразно.
— Познавам неколцина, но нито един не се казва така.
— И не докара ли още някого снощи тук с мен?
— Не. Защо ще го правя? За човек ли говориш?
Страк се отказа, опасявайки се, че това е поредната му халюцинация.
— Сигурно съм… сънувал. Забрави.
Тя го изгледа учудено.
— Говорят, че у теб имало нещо, което Дженеста много искала.
Той се зачуди каква част от истината може да й разкрие. В края на краищата тя му бе спасила живота.
— Не е само едно нещо — отвърна и пъхна ръка в кесията.
Трите звезди изпълваха шепата му. Глозелан втренчи поглед в тях.
