повече от веднъж и бе наместван нескопосано. Устата му бе като цепка — сякаш някой бе прокарал нож през лицето му. Искрата на разума едва трепкаше в очите му.
— А за последната рана… — поде той, но зърна изражението на първия и млъкна.
Грийвър Олей и Мика Лекман отново насочиха вниманието си към сцената в покрайнините на гората. Последните орки и кентаври тъкмо изчезваха зад дърветата. Джабез Блаан се понамести на земята.
— И какво ще правим сега, Мика? — поиска да знае Олей. — Ще нападаме ли?
— Да нападаме ли? Да не ти се е прищяло да пукнеш? Разбира се, че няма да ги нападаме! — отвърна Лекман.
— Но те са само едни проклети орки!
— Само проклети орки? Говориш за най-добрите войници в цяла Центразия — след нас! Помисли си само какво направиха с теб! — Той се захили злобно. — За тези орки имаш предвид?
Олей му хвърли убийствен поглед.
— И преди сме ги трепали на купчини.
— Да, но никога не сме излизали срещу цяла дружина — не и в открит бой. Знаеш го добре.
— Добре де, Мика, все пак, к’во ще праим? — обади се Блаан.
— Размърдайте си мозъците. — Той погледна едрия мъж и въздъхна. — Поне тези от вас, които имат такъв. Ще се придържаме към изпитаната тактика. Ще чакаме търпеливо и ще ги издебваме поотделно или на малки групи. Ако играем по нашите правила, накрая ще натъпчем джобовете си със злато.
— Вече не става въпрос за злато — изръмжа Олей. — Аз си искам отмъщението.
— Хубаво де — все тая. Аз също бих искал да сложа ръка на онези животинки. Но защо да не получим и наградата? Отмъщението е сладко, но храната и пиячката също.
— Че кой друг освен Дженеста ще ни плати за онази реликва? А предполагам, че вече не сме сред любимците й, след като я изиграхме.
— По-точно е да се каже, след като напуснахме служба при нея — поправи го Лекман.
— Както и да му викаш, не беше никак умно да го правим.
— Внимавай, Грийвър, опитваш се да мислиш, а това е моя територия. Аз ще се оправя с Дженеста.
Спътниците му го погледнаха със съмнение.
— Може и да можеш, а може и не — рече Олей. — Но мен това хич не ме интересува. Искам само онази гадинка — Койла.
— Ама няма да се откажеш, ако паднат и парици, нали? — присмя му се Лекман, сетне добави с по- твърд глас: — Само да не развалиш работата. Защото и тримата сме в един кюп.
— Не ме заплашвай, Мика — озъби се другият и вдигна дясната си ръка. Или по-точно онова, което бе останало от нея, защото на китката му бе надянат железен ръкав, който завършваше със заострена кука. — Нека само да ми падне онази кучка и ще си получи заслуженото.
5.
Докато ровичкаше из кесията си, Страк за момент се притесни, че купичката може да се е счупила. Но миниатюрното керамично бурканче беше здраво и капачката му бе на място.
Той го сложи в протегнатата ръка на Кеппатаун. Кентавърът се втренчи в него. Изглеждаше погълнат от емоциите си.
— Благодаря ти — едва промълви той.
— Постарахме се да спазим обещанието си — отвърна Страк.
— Никога не съм се съмнявал. Съжалявам, че трябваше да загубите един от вашите.
— Кестикс знаеше на какво тръгва. Всички останали също. Тази мисия беше от полза и за нас.
Койла кимна към купичката и попита:
— Какво ще правиш с нея?
— Добър въпрос — отвърна Кеппатаун. — Ще трябва да се посъветвам с шамана. Но както и да е, първо да приключим с нашата сделка. Гелорак, повикай Хеджест.
Заместникът му се отдалечи към клетката на пророка.
Страк се радваше, че поне за известно време мислите му ще са заети с текущи дела. Бяха го нахранили и напоили. След това разказа на многолюдната си публика всичко, което му се бе случило. Пропусна да спомене само странната среща със Серафейм и причудливия си сън. Не призна и че звездите са му «пеели», въпреки че сигурно щеше да намери разбиране у Хаскеер. След разказа повечето оръженосци се разпръснаха и при него останаха само офицерите, Кеппатаун и Гелорак. Страк нямаше нищо против, че публиката понамаля. Не знаеше как ще възприемат новината за приближаването на Дженеста.
Скоро към тях се приближи Гелорак, следван от стария шаман. Гелорак притискаше към гърдите си малко, покрито с орнаменти ковчеже.
Хеджест поздрави орките, а Кеппатаун взе ковчежето. Отвори го и им показа звездата. Ала Страк вече знаеше какво ще види вътре — сивкава топка с два лъча, изработена от същия непознат материал.
— Ние също държим на думата си — рече Кеппатаун и му подаде ковчежето.
— Никога не сме се съмнявали — увери го Страк.
— Но преди да го вземеш — спря го Кеппатаун, — сигурен ли си, че го искаш?
— Какво? — подскочи Джъп. — Разбира се, че сме сигурни! Защо иначе щяхме да си слагаме главите в торбите!
— Страк знае какво имам предвид.
— Знам ли?
Кеппатаун кимна.
— Така мисля. Чашата може да е отровна. От тази реликва може да дойдат повече неприятности, отколкото добрини. Така се говори за тези предмети, поне сред нашия народ.
— Вече го знаем — увери го Койла. — От личен опит.
— Ние сами избрахме този път — обади се Алфрей. — И връщане назад няма.
Колкото и да бе странно, Хаскеер не даде воля на никакви възражения. Страк обаче мислеше, че знае причината.
Той протегна ръка и взе звездата.
— Както вече някой от хората ми каза, не сме дошли чак дотук, за да се отказваме. Нямаме нито други планове, нито възможности.
— Имаме — обади се ненадейно Хаскеер. — Бихме могли да хвърлим тези неща. И да избягаме надалеч.
— И къде ще избягаш? Навсякъде дебнат опасности — озъби му си Койла. — Освен в някой сън.
Страк замръзна, сетне реши, че Койла го е подметнала случайно.
— Койла е права — рече той на Хаскеер. — Няма къде да се скрием в цялата Марас-Дантия. Никога няма да се отървем от Дженеста. Все пак звездите ни дават някакво предимство.
— Да се надяваме — прошепна Джъп.
— Вече го обсъдихме с дружината — продължи Страк. — И всички се съгласиха. Ще съберем звездите на едно място.
— Никога не ми е харесвала тази идея — изръмжа Хаскеер.
— Имаше много възможности да си тръгнеш.
— Не искам да напускам дружината. Но мразя тези проклети джаджи. Има нещо сбъркано в тях.
— Има нещо сбъркано в теб — промърмори Джъп.
— Какво каза? — изгледа го Хаскеер.
— Че непрестанно хленчиш.
— Не е вярно — кипна Хаскеер.
— О, я стига! Пък и онази смахната история, дето звездите ти пеели…
