— Какво щеше да кажеш, Страк? — попита Койла.
Моментът бе отминал.
— А, нищо. — Тя понечи да заговори, но той я спря. — А междувременно ни чака работа. Като свършим, ще си плюем на петите. Дженеста идва.
6.
Кимбал Хоброу изпрати с поглед последните войници, които се прибираха в лагера.
Вече знаеше какво се е случило. Първите конници, които се появиха откъм Дроганова гора, обезкуражени и окървавени, му бяха докладвали. Мисълта, че са били надвити от недостойни, нисши създания, бе разпалила гнева му и той веднага се зае да обмисля отмъщението си и да планира следващия си ход. Върна се обратно в шатрата, която бе определил за временен щаб.
В последно време умората си казваше своето, раменете му бяха увиснали, а от погледа му бе изчезнал предишният блясък. Ала въпреки това видът му все още правеше впечатление. Кимбал беше поразително висок и почти свръхестествено слаб. Носеше черен сюртук и висока цилиндрична шапка, която само подсилваше помпозния му изглед. Лицето му беше обветрено и покрито с бръчки, като лице на фермер, макар че след последните изпитания бе добило жълтеникав изглед. Имаше тясна като цепка уста, заострена брадичка и посребрели бакенбарди. Тази му външност никога не се затопляше от усмивка или каквито и да било благородни чувства.
Но външният вид и чувствата нямаха никакво значение в случая с Хоброу. Той бе човек, когото дори да бяха накарали да свали черните дрехи и да изкриви лицето си в усмивка, пак щеше да излъчва хлад направо от сърцето си.
— Татко! Татко!
При вида на дъщеря му, застанала на входа на шатрата, чертите му едва забележимо се смекчиха. Той се приближи до нея и положи ръка на рамото й.
— Какво става, татко? — попита тя. — Да не би да идват диваците?
— Не — увери я той. — Неверниците са далеч оттук. Няма от какво да се страхуваш, Милост. — Той я насочи към шатрата и влезе след нея, където двамата седнаха.
Милост Хоброу приличаше повече на майка си, за която никога не разговаряха, отколкото на него. В нея нямаше и следа от мъртвешкия му изглед. Все още й предстоеше да прекрачи прага, разделящ детството от ранната зрелост, и да се отърси от детската си пухкавост. Със светлорусите си коси, порцеланова белота на кожата и ясни сини очи, тя наподобяваше донякъде кукла с човешки ръст, но още отсега изражението й бе злобно, а устата изопната и надменна.
В сравнение с дрехите на последователите на баща й, нейните бяха направо крещящи. Въздържайки се напълно от черното, тя носеше одежди от разноцветни тъкани и дори скромни накити. Това бе сигурен знак за привързаността на баща й към нея, противно на отношението му към всички останали обитатели на света.
— Да не са ни разгромили, татко? — попита тя, ококорила очички. — Да не би чудовищата да са ни надвили?
— Не, миличко, не са. Не нисшите твари, а Всевишният ни наказа. Използвал ги е, за да ни прати предупреждение.
— И защо Бог ни наказва? Нима сме били лоши?
— Не сме били лоши. По-скоро не разбираме докрай плановете Му. Трябва да дадем повече от себе си.
— И как, татко?
— Той иска от нас да смажем орките и другите като тях и да ги превърнем в прах под ботушите си. А също и онези безумци сред човеците, които се съюзяват с тях. Пратих за подкрепления от Троица, а също и вестоносци до Хекстон, Търпение, Ромон, Клипстънов сал, Димящ комин и всички останали добропорядъчни, богобоязливи селища в Центразия. А когато те отвърнат на божия призив, ще разполагаме с достатъчно голяма армия, за да започнем нашия кръстоносен поход.
Лицето на Милост бе потъмняло при споменаването на орките.
— Мразя онези Върколаци — просъска тя.
— И с право, детето ми. Тези чудовища са най-виновни за пробуждането на Божия гняв. Те съсипаха плановете ми за прочистване на тази земя в името Божие и откраднаха реликвата.
— И онзи урод, джуджето, което ме заплаши с нож.
— Зная. — Той я стисна за рамото, нещо, което при него минаваше за милувка. — За много неща ще трябва да си платят.
— Искам да умрат, тате — в гласа й нямаше и капчица милост.
— Душите им ще горят вечно — обеща той.
— Но ние не знаем къде са.
— Знаем обаче къде са били последния път, когато сме ги видели — някъде около Дроган, с друго племе неверници, гнусна смесица между коне и хора. Там и ще ги потърсим.
— Ако Господ Бог наистина мрази толкова силно нисшите раси, защо тогава ги е създал?
— Като изпитание за нас, може би. А може би те не са Негово творение? Може да са създания на Рогатия — той премина в шепот. — Сатаната ги е пратил да тормозят непокварените.
Милост потрепери.
— Господ да ни пази — въздъхна тя.
— Така и ще стори и ще ни помага да пребъдем, стига да следваме Божието слово. — В очите му най-сетне грейна светлина. Той ги вдигна право нагоре. — Чуваш ли ме, Господи? Води ни смело и ние ще прочистим тези земи от езичниците. С Твоя меч на отмъщението и с щита Ти над праведните ще изтребим до крак тези диваци!
Дъщеря Му го гледаше с поглед, в който се четеше страхопочитание.
— Амин — прошепна тя.
— Тлъст, пъпчив задник!
— Насрани бричове!
Със стиснати юмруци Джъп и Хаскеер настъпваха един срещу друг, нетърпеливи да преминат от оскърбления към действия.
— На място! — изрева Страк.
Двамата се поколебаха, готови да престъпят издадената заповед. Страк ги разблъска и застана между тях.
— Вие офицери ли сте, или какво? Кажете ми? Ако искате да останете стотници, дръжте се като такива!
Двамата отстъпиха намръщени.
— Няма да позволя да се карате — подвикна им Страк. — Щом кипите от енергия, пазете я за враговете. — Той ги изгледа със смразяващ поглед. — Хаскеер, отиваш да чистиш при конете. — Джъп се изхили. Страк се обърна към него. — Виждаш ли онова дърво, стотник? — Той посочи най-високото дърво в околностите. — Покатери се на него. Ще бъдеш на пост. Мърдайте и двамата!
Те се отдалечиха с каменни изражения.
— Примирието им не продължи дълго — отбеляза Алфрей.
Койла кимна.
— Също като едно време.
— Нищо чудно, след като няма на кого другиго да се зъбят — рече Страк.
— И при оръженосците цари известно безпокойство — докладва Алфрей. — Нищо сериозно, караници, посбутване, ей такива неща.
— Тук сме само от два дни, в името на боговете! — оплака се Страк.
