— Изглежда, че Катц знае къде да намерим още една подобна звезда — обясни Страк.
— Какво? Къде?
— В Гривеста гледка.
— Кеппатаун, чувал ли си за магичния източник в онова място? — попита Алфрей.
— Да. Появил се е от известно време.
— И защо не ни каза за него?
— Защо да ви казвам? Нямаше никаква причина да смятам, че ви интересува. Подобни цепнатини не са рядкост, каквато бяха навремето, навярно заради постоянната намеса на хората. — Той се обърна към Катц. — Сигурен ли си в това, което твърдиш?
— Видях нещо, което приличаше на тези. — Той посочи звездите. — Това е всичко, което зная.
— Откъде да знаем, че не лъже, както когато говореше за слънчевите знаци? — попита свадливо Хаскеер.
— Може и да е така — съгласи се Страк. — Но това е единствената следа, с която разполагаме. Или тръгваме за Гривеста гледка, или трябва да се скитаме без цел и посока из Марас-Дантия. Аз залагам на първото.
Чу се одобрително ръмжене из дружината. Страк нямаше какво повече да казва.
— Има някаква предопределеност тук — обяви Кеппатаун. — Първо се появяват митичните инструментуми. А сетне и този изблик. Не ми се струва случайно.
— Да, така е — рече Алфрей.
— Вие, орките, притежавате много забележителни качества. Но ако ми позволите да отбележа, имате твърде прагматични възгледи за света. Ние, кентаврите, също сме земни създания, но дори ние признаваме, че в живота съществува и невидима страна. Като намесата на боговете например, които неизменно остават скрити от погледите на простосмъртните, ала няма никакво съмнение в нея.
— Не може ли да престанем да си чешем езиците и да вземем някакво решение? — помоли ги Джъп.
Страк започна да прибира звездите в кесията.
— Отиваме в Гривеста гледка — обяви той.
Само след няколко часа Дроганова гора бе далеч зад гърбовете им. Дружината можеше да се похвали със съвсем нови оръжия, отпочинали коне и попълнени припаси. Освен това имаха нова цел на техния поход.
Движеха се в югозападно направление, следвайки полуострова, като Калипарския залив им оставаше отляво. Вдясно стърчаха скалисти хълмове, отвъд които се ширеше Норантелийския океан. Ако поддържаха същото темпо, след два дена щяха да стигнат Гривеста гледка.
Страк все още бе измъчван от колебания дали да разкаже на останалите за сънищата си, а освен това не бе признал пред никого за «песента» на звездите. Веднъж обаче разпитва Хаскеер за неговия опит в това направление, но стотникът не гореше от желание да му разкрива подробности и се оказа доста лаконичен. Изглежда искаше да забрави инцидента. Страк обаче се успокои от мисълта, че е изключено двамата с Хаскеер да полудяват по един и същи начин. След това заключение му поолекна на душата. Но не напълно. Все още необяснени оставаха сънищата.
Всички тези мисли така бяха погълнали съзнанието му, че не чу, че го викат.
— Страк! Страк?
— А? — Той се обърна и видя, че Койла е втренчила поглед в него. Яздещите до нея Алфрей, Джъп и Хаскеер също го гледаха учудено.
— Май беше на другия край на света — присмя му се Койла. — Какво те мъчи?
— Нищо.
Той очевидно не желаеше да обсъжда въпроса. Койла долови това и смени темата.
— Та, казвахме, че на Мелокс и останалите не им е било никак лесно да се хванат на такава работа.
— Намекваш, че трябваше да им позволим да се присъединят към нас.
— Ами…
— Ние не сме бежански лагер за скитници и неудачници, Койла.
— Те не са бежанци, нито скитници и неудачници. Би могъл поне да помислиш върху това.
— Не, Койла.
— Добре де, помисли тогава какво ги очаква.
— А нас какво ни очаква? Както и да е, не съм им майка.
— Те са наши сънародници.
— Зная. Но до какво ще доведе това?
— До там да станеш водач на бунт. Срещу Дженеста и човеците и всички останали, които ни потискат.
— Хубави мечти.
— Дори и да загубим, не е ли по-добре да паднем в битка, докато се опитваме да си върнем свободата.
— Може би. Но ако си пропуснала да го забележиш, аз съм само един капитан, а не генерал. Не е за мен тая работа.
— Наистина ли не разбираш накъде върви всичко? — попита тя. — Понякога май не виждаш по-далеч от носа си!
— Стига ми да водя дружината. Нека някой друг да оправя света.
Тя се отдалечи, разярена от твърдоглавието му.
Алфрей продължи оттам, където тя приключи.
— Ако наистина има много орки, недоволни от управлението на Дженеста, няма да е никак трудно да се събере армия. А в тези размирни времена с колкото повече войници разполагаш, толкова по-безопасно е.
— И толкова повече внимание ще привличаме — отбеляза Страк. — Ние сме дружина. Подвижни сме, можем да удряме и да бягаме. Това е по-добре от армия.
— Това не променя факта, че орките винаги понасят удари от всички останали. Може би сега е моментът за промяна.
— Точно така — намеси се Хаскеер. — Ние сме нещо като изкупителна жертва на другите. Дори децата на хората смятат, че сме чудовища. Наричат ни нужници със зъби.
— Щом толкова държиш да защитаваш името на оркската раса, твоя воля — сви рамене Страк. — Ще съсредоточим усилията си върху последната звезда, дори ако това ни струва живота.
— И каква е разликата? — попита Джъп.
Далечен звук прекъсна разговора им. Нещо в него караше козината да настръхва. Конете зацвилиха.
— Какво пък сега? — прошепна Койла.
Алфрей извърна глава и напрегна слух. Той пръв разпозна звука.
— Банши. А беше време, когато можеше да изкараш целия си несретен живот, без да ги чуеш нито веднъж.
— Аз ги чувам за пръв път — призна Джъп. — Но сега разбирам защо казват, че предвещавали бедствия.
— Аз съм ги чувал само веднъж, преди много години. В навечерието на една от големите битки с човеците, долу при Караскрагския проход. Напълно си заслужиха репутацията. Хиляди загинаха тогава. Такова нещо не се забравя.
— Напоследък не са такава рядкост — добави Страк. — Говорят даже, че се чували доста често.
След известно време звукът утихна. Страхът обаче остана.
След това започна да вали. Посипаха се едри като перли капки с ръждивокафяв цвят и неприятен мирис.
— Мамка му — изруга Джъп, вдигна яката си и се загърна в куртката.
— И за това трябва да благодарим на хората — прецеди през стиснати зъби Хаскеер, като последва
