— Отмъщение — промълви той.
Страк го погледна учудено.
— Какво искаш да кажеш?
— Мъст… отмъщение.
— Защо? Какво сме ви сторили?
— Убихте… един… наш роднина.
— Убили сме ваш роднина?
— Убивали ли сме и други гремлини в последно време? — зачуди се Хаскеер. Койла го сръчка да мълчи.
— И кого според теб сме убили? — попита Страк.
— Моя… чичо… — отвърна гремлинът. — Той беше… само един… стар книжник. Не биваше… да го правите.
Страк почувства, че стомахът му се свива от лошо предчувствие.
— Как се казва чичо ти?
— Моббс — едва промълви гремлинът.
Изведнъж в съзнанието на Страк се пробуди сънят. Имаше чувството, че отново е попаднал в задгробния живот. Кръвта се смрази в жилите му.
— Онзи книжен червей? — нацупи се Хаскеер.
Койла се наведе над гремлина.
— Грешиш. Срещнахме Моббс, това е всичко. Когато се разделихме си беше съвсем здрав. — Не беше сигурна, че гремлинът я чува.
Усилията, които Алфрей полагаше за раната, бяха напразни. Кръвта продължаваше да тече. Той се отказа и започна да бърше челото на своя пациент.
Страк най-сетне се съвзе от изненадата.
— Съжалявам, че Моббс е мъртъв. Всички съжаляваме. Той не беше наш враг. В известен смисъл дори му дължим благодарност.
Хаскеер изпръхтя подигравателно.
— Защо смяташ, че сме били ние? — попита Страк.
— Един от нашите… го е намерил. При Черна скала. Попаднал… в ръцете на… някакви орки. Но вие го знаете.
— Не! — извика Койла. — Ние го спасихме, в името на боговете!
— Оттогава ли ни гоните? — зачуди се Страк. — Усилията ви са били напразни, приятелю.
— Делорран — рече Койла.
— Разбира се. Той е бил. — Страк въздъхна. — Сигурно и Дженеста е замесена. — Той се наведе над гремлина. — Разбери, че не бяхме ние. Повярвай ми.
Гремлинът изглеждаше разколебан.
— Имате… много… врагове. Няма… да издържите… дълго.
— Една безсмислена смърт — въздъхна Страк. — Няма ли твърде много жестокост в този свят?
— Странни думи… от един… орк.
— Ние не сме кръвожадни убийци. Но какво можете да очаквате, след като ни нападате? Що се отнася до Моббс, казвам ти, че…
Алфрей положи ръка на рамото му и бавно поклати глава. След това се наведе и склопи очите на гремлина.
— По дяволите! — Страк се изправи. — Носим само смърт и нещастие.
— И ни изкарват виновни за всичко — добави Джъп.
— Бедният Моббс — рече Койла.
— Ние сме виновни за смъртта му — рече й Страк. — Не пряко, но е станало заради нас.
— Не си прав.
— Де да беше така.
Тя не отговори. Никой не пророни нито дума. Страк изведнъж се сети, че Делорран също бе заплатил за това. После осъзна, че го е научил от съня си. Но дали беше истина?
Дъждът се усилваше.
8.
Дъждът ромолеше върху покрива на шатрата.
Дженеста крачеше нервно. Търпението не бе сред достойнствата й и тя никога не се бе старала да го развива. Кредото й бе, че тълпата чака, а водачът действа. Свикнала бе да използва момента и да насочва събитията в желаната от нея посока. Но това, което искаше, засега бе далеч от нейната власт.
Гневът и несигурността я правеха още по-опасна. Което, когато ставаше въпрос за Дженеста, предвещаваше огромни беди.
Едва се сдържаше да не изскочи навън и да издаде някоя напълно безсмислена заповед. Заповед, която щеше да доведе до ненужни загуби и да задоволи жаждата й за кръв. Но в този момент чергилото на шатрата се повдигна и вътре влезе Мерсадион.
Той се поклони и понечи да заговори.
— Готови ли сме за тръгване? — пресече го тя, изоставяйки формалностите.
— Почти, Ваше Величество.
— Мразя, когато си губим времето.
— Армията има нужда от отдих, милейди, а животните трябва да бъдат нахранени.
Дженеста осъзнаваше, че е прав, и махна с ръка.
— Щом не идваш да ми докладваш, че сме готови, тогава защо си тук?
— Има новини, милейди — рече той колебливо.
— И те не са добри, съдейки по израза на лицето ти.
— Отнася се за драконовата укротителка — Глозелан.
— Зная как се казва, генерале. Какво за нея?
Той се опита да продължи предпазливо.
— Ами тя… и двама от помощниците й… заедно с техните дракони… те… са напуснали службата си при вас, Ваше величество.
В мига, когато осъзна какво й казва, в очите й блеснаха гневни пламъчета.
— Напуснали служба — повтори тя бавно, сякаш опитваше вкуса на думите. — Което значи, че са дезертирали? Така ли?
Приличаше му на усойница, готова да удари. Той кимна, не смееше да проговори.
— Сигурен ли си? — Тя замълча и добави: — Разбира се, че си сигурен. Иначе нямаше да рискуваш да ми го кажеш.
— Няма причини да се съмняваме в лоялността на останалите укротители — побърза да вметне той.
— Както нямахме и причини да се съмняваме в Глозелан — подигра му се тя.
— Можем да ги сменим, ако храните някакви подозрения — предложи угоднически той. — Все още разполагаме с достатъчно дракони. Що се отнася до новата придворна укротителка, има няколко кандидатури…
— Всички укротители са бруни. Как бих могла да им се доверявам? Трябва да се проведе чистка сред тях.
— Ваше Величество?
— Първо Върколаците, после ловците на глави, които пратих след тях, сега придворната укротителка. — Тя го фиксира с вледеняващ поглед. — И през цялото това време армията ми се топи. Как стана така, че се заобиколих с предатели и страхливци?
