— Виж, тук съм съгласен. Според мен тя би прибягнала до по-директен подход. — Той погледна внимателно Койла, въздъхна и добави. — Но това не е всичко.
— Хъм?
— Сънищата не са единственото странно нещо. Има и друго.
— И какво е то?
Страк си пое дъх.
— Помниш ли онази история за Хаскеер и звездите. Той твърдеше, че ги чул да «пеят».
— Това беше от треската.
— Аз нямах треска.
Нужни й бяха няколко секунди да осмисли какво й казва.
— Значи и ти? — попита накрая.
— И аз — кимна уморено той.
— Богове, доста неща си таил в себе си.
— Сега вече мислиш ли, че ми хлопа дъската?
— Ако си луд, значи и Хаскеер е полудял. Така че… — Тя се засмя. — И как по-точно ти пеят? Можеш ли да го опишеш по-подробно?
— Трудно е. И то е като сънищата, нещо, което не подлежи на обяснение. — Той посегна неволно към кесията на колана си. Беше му станало навик да докосва звездите. Като благоговеен жест пред силен амулет. Сигурно щеше да му е трудно да обясни защо толкова много се бои да не ги изгуби.
— Значи дължа на Хаскеер извинение — заяви тя. — Подозирах го. И другите също.
— Откакто стана това, аз също гледам по друг начин на нещата — призна Страк. — Но не му го казвай. Не казвай на никого.
— Защо?
— Едва ли ще прозвучи вдъхновяващо, нали?
— Но защо каза на мен?
— Предположих, че ще искаш да ме изслушаш. И че ще бъдеш откровена с мен, ако сметнеш, че съм се побъркал.
— Казах ти вече, че не си. Нещо странно се случва с теб, в това няма съмнение, но не ми прилича на лудост.
— Дано да си права — въздъхна отново той. — Обещаваш ли да го запазиш за себе си? В името на дисциплината?
— Да, щом така искаш. Но според мен те биха те разбрали. Поне офицерите. Дори Хаскеер. По дяволите, най-вече Хаскеер. Такива неща не могат да се пазят дълго в тайна.
— Ако започне да ми пречи при командването, ще им призная.
— И тогава какво?
— Ще видим.
Тя реши да не настоява повече и каза:
— Насреща съм всеки път, когато искаш да си поговорим.
— Благодаря, Койла. — Той почувства известно облекчение, сякаш й бе стоварил част от бремето си, ала бе и малко засрамен, задето бе признал слабостта си.
Останалите Върколаци вече си събираха багажа. Някои от тях поглеждаха към Страк, очаквайки да чуят заповеди.
Той подаде манерката на Койла.
— Сгрей се с това. Тръгваме веднага.
Тя сръбна от манерката и му я подаде. Докато се изправяха на крака, го попита:
— Какви според теб са шансовете ни в Гривеста гледка?
— Може да са добри. Имам такова предчувствие.
— Досега предчувствията ти не ни мамиха. Дано и този път късметът е на наша страна. Току виж Джъп се окаже прав и наистина развиваш ясновидски способности.
Страк знаеше, че последното е шега. Орките никога не проявяваха магични дарби.
— Да се махаме оттук — промърмори той.
Яздиха, без да спират, до вечерта, озъртайки се за опасности.
Койла беше на опашката на отряда в компанията на Алфрей.
След като се оглежда известно време разтревожено, той я доближи и й прошепна:
— Безпокоя се за Страк.
Тя го погледна изненадана, все още под впечатлението на по-раншния й разговор със Страк.
— Защо?
— Не си ли забелязала, че напоследък изглежда умислен?
— Да, вярно е, че е малко отнесен на моменти — призна тя предпазливо.
Той я погледна скептично.
— Меко казано.
— Алфрей, той носи огромна тежест. Както и да е, нямаме възражения срещу командването, нали?
— Малцина от дружината биха били на друго мнение — кимна той и пак се озърна. — Знаеш, че аз не съм един от тях. През живота си съм имал много командири. Страк е най-добрият.
Тя кимна, въпреки че опитът й едва ли можеше да се сравнява с неговия. Изведнъж си даде сметка колко по-стар от всички тях е Алфрей. Досега бе приемала това за естествено. Но изведнъж се изненада от липсата си на наблюдателност. Опасността, дебнеща от всички страни, ги принуждаваше да се сближават, караше ги да се виждат в друга, по-интимна светлина.
— Каквото и да е, трябва да му помагаме — рече Алфрей.
— Разбира се, че ще му помагаме, нали сме Върколаци. Най-добрата бойна дружина. Дори тези неколцина несъгласни, които спомена, са готови да застанат зад него. — Не го казваше само защото предполагаше, че Алфрей очаква да чуе от нея точно това.
Той кимна с одобрение.
Продължиха да яздят, всеки погълнат от мислите си и дремливи от продължителното недоспиване. След известно време Койла подхвърли:
— Алфрей, тази битка, която спомена одеве… при Карасчукар.
— Какво за нея?
— Накара ме да се замисля колко зле познаваме историята си. Всичко това е забравено, изгубено. Но ти си видял толкова много… — Тя млъкна, сетила се, че Алфрей не обича да му припомнят възрастта му. Но лицето му оставаше замислено.
— Да, така е — кимна той. — Виждал съм Марас-Дантия в далеч по-добра светлина, когато бях съвсем млад орк. Не такава, каквато е била във времената на предците ни, но пак по-добре от сега. Хората не бяха така многобройни и магията тъкмо бе започнала да отслабва.
— Но древните народи подеха борба срещу нашествениците.
— С течение на времето. Проблемът е, че това, което прави тази земя велика, е и най-голямата ни слабост. Ние сме твърде различни. Старите подозрения и вражди не ни позволяват да се обединим. Някои дори не виждат заплахата, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, те не я видяха даже след като стана твърде късно!
— А нещата непрестанно вървят на зле.
— Ето защо е важно да се запазят живи древните обичаи. — Той долепи длан до сърцето си и добави: — Поне тук. Всеки от нас трябва да ги носи в сърцето си.
— Някои биха сметнали този възглед за старомоден.
— Може би. Но спомни си за изгубените другари. Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг, а сега и Кестикс. Нито един от тях не можахме да изпратим подобаващо, а това обезсмисля донякъде живота им.
— Нямахме възможност, не друго. Нали знаеш колко е трудно да го сториш по време на бой.
— А беше време, когато щяхме да намерим такава възможност. Когато спазвахме обичаите.
Тя бе изненадана от страстта, с която той говореше.
