В царството на ниядите Дженеста завари хаос.
Съвсем според очакванията й, след като бе използвала магия за да убие сестра си. Но тя се беше надявала да открие Върколаците някъде из околностите, а засега от тях нямаше и следа.
Беше спряла колесницата си на брега на Скарокското тресавище, откъдето наблюдаваше придвижването на армията. Над блатото се бе спуснала мъгла, разнасяше се отвратителната смрад на влажни, прогнили треволяци. В далечината и високо над мъглата стърчаха планините на Малолторските острови, които също бяха обгърнати в облаци.
Всички доклади от съгледвачите гласяха едно и също: Имало сражения между поддръжници и противници на Адпар, мяркали се и отделни малочислени отряди на мръкове.
Дженеста усещаше, че ако не получи скоро добри новини, ще изгуби контрол над гнева си.
Тя извърна глава назад, където се бе разположила основната част от армията й. Между колесницата й и предния отряд се бе приземил един дракон. Яхнал коня си, генерал Мерсадион разговаряше с ездача. Не след дълго генералът обърна коня и препусна към нея.
Когато се приближи, отдаде чест и докладва:
— Милейди, изглежда ги открихме.
— Така ли? — Тя го погледна втренчено. Дясната страна на лицето му бе покрита с превръзка, пристегната на тила му. В средата имаше пробита дупка за окото. На някои места изпод краищата на превръзката се подаваше разранена плът. — Да чуем.
— Отряд, който по описание напомня Върколаците, е бил видян от другата страна на Дроган, движи се в южна посока покрай залива. — В тона му се долавяше хладина, която бе съвсем оправдана след последната й постъпка спрямо него. Но толкова по-добре.
— Доколко е сигурна тази информация?
— Било е през нощта, Ваше Величество, та грешката не е изключена напълно. Но шансовете да са те изглеждат доста добри.
Тя хвърли поглед на дракона. Беше разперил криле и се готвеше да излети.
— Можем ли да му имаме вяра? — тя посочи укротителя.
— Мисля, че да, след заплахите, които отправих. Пък и в противен случай защо ще се връща? Милейди, той е от лоялните ви поданици.
— Колко трогателно — в гласа й се долавяше нескрита насмешка. — Но ако наистина са били те, накъде са тръгнали?
— Милейди, на самия край на полуострова има само няколко незначителни селища. Най-голямото от тях е Гривеста гледка. Доколкото знам, там живеят само пантеонисти. Ваше Величество ще се радва на топъл прием.
— Не давам пукната пара за топлия им прием. Ако толкова искат, могат да се присъединят към мен. Но окаже ли се, че са давали убежище на враговете ми — горко им! Съюзите са, за да се нарушават, когато това е в угода на моите интереси.
— Милейди, в армията ни има немалко пантеонисти — припомни й той.
— Значи е време да ги поставим на изпитание. Генерале, вдигайте тази пасмина. Тръгваме за Гривеста гледка.
Далеч зад опашката на армията на Дженеста се гушеше малка горичка. В нея се спотайваше отряд от две дузини войници. Всичките бяха орки.
Съдейки по татуировките на скулите му, водачът им бе с чин десетник.
— Ако успеем да заобиколим армията — заговори той, — ще стигнем преди тях върха на полуострова. Така ще ги изпреварим в Гривеста гледка.
— Сигурно ли е, че Върколаците също са тръгнали натам? — попита един изплашен оръженосец.
— Така докладваха на кралицата. Съобщи й го един от съгледвачите-укротители преди няколко часа. Бях наблизо и го чух с ушите си.
— Да дезертираме значи — въздъхна друг. — Но това е много рисковано. Опасно е да напускаш армията на Дженеста.
— А не е ли по-опасно да останеш в нея? — тросна се десетникът.
Думите му бяха подкрепени от останалите.
— Правилно! — извика някой. — Нали видяхте какво направи тя с генерала?
Останалите се заеха да изреждат списъка с неправдите.
— Екзекуциите!
— Тъпи заповеди и безумни, самоубийствени задачи!
— И бичуването!!!
— Добре, стига! — вдигна ръце десетникът. — Знаем всичките й престъпления. Въпросът е, какво да направим сега? Да останем при нея и да изгубим живота си в името на безумната й кауза или да се присъединим към Страк?
— Какво всъщност се знае за този Страк? — попита първият оръженосец. — Защо смятате, че е по- добър водач от нея?
— Помисли, преди да говориш. Той е един от нашите и никога не й се е подмазвал. Ако не искаш да идваш, твоя воля. Но да ви кажа правичката, това тук за мен не е живот. Ако ще се мре, нека да е за нещо, което си заслужава. — Останалите закимаха. — Така поне ще имаме възможност да се разплатим за обидите!
— На Дженеста и онези противни човеци! — извика някой.
— Точно така — съгласи се десетникът. — Сигурно няма да сме последните, които ще се съберат под знамената му. Чувал съм и други да си шепнат, че са готови да идат при него. Стига приказки, да преминем към действия!
— А вярно ли е, че боговете са го пратили да ни освободи? — чу се друг глас.
Десетникът огледа лицата на останалите.
— Не зная дали е вярно. Но поне що се отнася до нас, той си е пратеник на небесата. Да се съюзим с него!
Това бе достатъчно другите да вземат решение.
— Следвай Страк! — извика им десетникът и те отвърнаха единогласно на призива:
— Следвай Страк!
10.
Непрогледен мрак. Никакъв звук, нито мирис. Празно пространство.
Точица светлина. Тя започна да се увеличава така бързо, сякаш той летеше към отвора на бездънен кладенец, от скоростта му се зави свят.
Изведнъж го заля вълна различни усещания.
Ярка светлина, топъл бриз върху кожата, миризмата на мокра от дъжд трева, плясък на вълни.
Осъзна, че стиска нещо в ръка. Погледна надолу и установи, че държи тояга. Беше стъпил върху червеникави, грубо издялани дъски. Вдигна глава и се огледа.
Намираше се в самия край на малък пристан, отвъд който се простираше равна водна шир. Слънчеви лъчи трепкаха върху огледалната повърхност и отблясъците им го заслепяваха. Брегът на езерото бе обрасъл с надвиснали дървета и храсти. Денят бе ясен и ведър, огласян от песни на птички.
— Добре дошъл отново, мечтателю.
Той се извърна бързо.
Тя стоеше там. Изправена, с горда осанка, великолепна. В ръката си стискаше тояга като неговата. На устните й трепкаше хладна усмивка.
