внимание.
— Изглежда сякаш може да пробие с глава градска порта.
— Не, съвсем безобиден е — отвърна Лекман. — Та значи ловите изменници. Виж, за туй с нищо не можем ви помогна.
— Не и ако сте мярнали по тези места орки.
Олей и Блаан замръзнаха. Лекман успя да запази самообладание.
— Орки ли? Не. Но щом преследвате тези гнусни убийци, значи само можем да ви се възхищаваме. — Той махна с ръка към огъня. — Елате да споделите храната ни. Имаме прясна вода и малко винце.
Конниците се спогледаха. Водачът им кимна, очевидно успокоен от численото превъзходство на хората си, и рече:
— Много мило от ваша страна. Ще ви направим компания.
Наскачаха от конете. Лекман им раздаде купи и ги покани да си сипят от кашата. Макар и поразредено с вода, виното им хареса, но не бяха толкова ентусиазирани по отношение на кашата, след като надзърнаха в гърнето. Олей и Блаан седяха малко настрани. Никой от разбойниците не им обръщаше внимание.
— Разкажете ни повече за тези орки, които преследвате — предложи с привидно нехайство Лекман.
— Те са отчаяни, кръвожадни животни — отвърна водачът и надигна чашата с вино. — Една дружина, която се нарича Върколаците.
Лекман се молеше спътниците му да не издадат изненадата си. И този път извади късмет.
— Че вие цяла дружина ли преследвате?
— Тук сме само половината от отряда. Пратих другата половина да търси ей натам — той махна с ръка към залива. — Но заедно, предполагам, трябва да сме повече от тях.
— Разправят, че тези орки били страшни бойци, когато работата опре до ножа.
— Надценяват ги, ако питаш мен.
— И видяхте ли някакви следи от тях?
— Още не. Но снощи си мислехме, че сме ударили кьоравото. Оказа се обаче, че гоним едни пощурели гремлини, които бягаха тъй, сякаш задниците им горят.
— И защо мислите, че орките са някъде тъдява?
— Забелязали са ги, и то не веднъж.
— Голяма ли е наградата?
— Доста е тлъста — отвърна водачът и в гласа му се долови подозрение. — Защо? Да не мислите и вие да си опитате късмета?
— Кой, ние? — Лекман се разсмя. — Приличаме ли ти на хора, които биха си имали работа с орки?
Водачът на разбойниците го разгледа отново, разсмя се и подхвърли на хората си:
— Тия не ще да са ловци на глави, а, момчета?
Хората му намериха идеята за особено комична и се присъединиха към смеха. Някои дори сочеха с пръсти тримата, докато се кикотеха. Лекман също се смееше. Дори Олей направи усилие да се захили, показвайки изгнилите си зъби. Последен, както следваше да се очаква, загря шегата Блаан. Раменете му се разтърсиха от смях, а по бузите му започнаха да се стичат сълзи.
Слънцето се подаде над хоризонта и озари десетина души, които се кискаха едни срещу други.
Сетне нещо изпадна от палтото на Блаан, подскочи на тревата и се претърколи в краката на водача на разбойниците. Без да спира да се смее, той се наведе да види какво е.
Черната, съсухрена топка беше оркска глава. Лицето на водача се изопна.
Лекман измъкна чевръсто меча си.
— Какво? — подскочи водачът.
Острието се хлъзна между ребрата му и го прониза в белия дроб. Той изхърка и се облещи с бялото на очите. След това рухна, задавяйки се с кръв. Някои от хората му чак сега спряха да се смеят.
Лекман скочи върху следващия разбойник и го посече. Блаан се хвърли в най-гъстата част на групата и развъртя юмруци. Олей бързо измъкна оръжието си от ножницата, която държеше скрита в палтото, а в другата ръка стисна кинжал. Разбойниците наскачаха, тършувайки за оръжията си.
Лекман повали втория си противник и се нахвърли върху третия. Едва сега срещна съпротива. Разбойникът бе успял да измъкне меч и клането се превърна в схватка. Двамата си размениха удари, като разбойникът се защитаваше яростно, но от самото начало стана ясно, че Лекман е по-добър.
След като скърши гръбнака на първия си противник, Блаан запокити настрани окървавения труп. Друг разбойник се нахвърли върху него и го удари с юмрук по главата. Но постигна по-голям ефект от този на ръмящ върху гранитен блок дъждец. Нападателят се отдръпна обезкуражен, като потриваше кокалчетата на юмруците си. Блаан пристъпи към него, обгърна го с ръчищата си, повдигна го и го притисна към гърдите си. Чу се хрущене на кости. Мъжът се дърпаше с разкривено от болка лице, но изведнъж увисна безжизнено и Блаан го пусна на земята. След това започна да го тъпче.
Изплашени от шумотевицата, конете на разбойниците побягнаха към залива.
Олей освободи върха на меча си от корема на поваления противник. Следващият, който зае мястото му, размахваше разярено бойна секира. Олей се приведе под първия удар, стрелна напред ръката с кинжала и остави дълга, кървава резка върху рамото на разбойника. Той изрева от болка и замахна отново. Олей отскочи назад, препъна се в гърнето и го изрита настрани. След това се хвърли отново в атака, преодоля защитата на противника и го прониза в сърцето.
Лекман отбиваше без усилие ударите на своя противник. Миг по-късно той замахна рязко и го посече през шията. Разбойникът тупна на колене, а от зейналата рана бликна кръв. Той се преви и падна по лице на земята.
Олей и Лекман огледаха бойното поле. Телата на разбойниците бяха разхвърляни в уродливи пози. Лекман погледна към Блаан. Едрият мъж бе застанал на колене, притиснал главата на последния разбойник в мъртва хватка. С едно мощно дръпване вратът на нещастника бе скършен. Блаан се надигна и се приближи към тях.
Олей му хвърли кръвнишки поглед, но се сдържа от коментар.
— Чухте ли това? — попита ги с възмущение Лекман. — Чухте ли какво каза онзи копелдак? — Той посочи мъртвия водач на разбойниците. — Тръгнали били да гонят Върколаците! Нашите орки!
Олей изтриваше окървавения си меч.
— Казах ви да тръгнем по-скоро.
— Не започвай отново, Грийвър. Хайде да видим какво имаме тук.
Те се заеха да претършуват труповете. Първо събраха парите, оръжията и дрънкулките. Блаан откри изсъхнал комат хляб в джоба на един от убитите. Метна го в устата си и продължи да ровичка из дрехите. Олей си хареса чифт ботуши, които бяха в далеч по-добро състояние от неговите, изу ги от трупа и ги обу.
Лекман придружаваше тършуването с полугласни забележки относно състоянието на съвременния морал.
— Я вижте туй! — повика ги Блаан, който държеше в ръка навит на руло пергамент.
— Какво пише там? — попита Лекман, но се сети, че Блаан не може да чете. — Дай ми го! — Блаан му подаде свитъка. Лекман плъзна поглед по него, като мърдаше беззвучно устни. — Това е копие от прокламацията на Дженеста, в която се изброяват всички престъпления на Върколаците и се обещава голяма награда за залавянето и предаването им. — Той смачка пергамента и го хвърли.
— Новината се разпространява бързо — изръмжа Олей.
— Да. Размърдайте се, че конкуренцията взе да става голяма. Няма какво повече да правим тук.
Преди да тръгнат, тримата нахвърляха труповете в реката. Течението ги подхвана и ги отнесе сред алени петна кръв.
Това, което никой от тримата не забеляза, бе, че ги наблюдават. Една неподвижна фигура следеше действията им от малката горичка покрай пътя за Дроган. Това бе висок мъж с дълга прошарена коса, загърнат в широко черно наметало. Конят му бе снежнобял.
Но дори да бяха погледнали право към него, пак нямаше да го видят.
