— Не знаех, че го вземаш толкоз присърце.
— Койла, това, което ни скрепява, са нашите древни обичаи и традиции. Твърде лесно ги забравяме. Благодарение на тях сме различни… сме самите себе си. Виж например как в наши дни потъна в забрава Четворицата — някои от по-младите орки дори се отнасят към нея с презрение.
— Трябва да призная, че понякога дори аз се питам за какво ни е религията.
— Не ме разбирай погрешно, Койла, но беше време, когато нито един свестен орк не би казал подобни думи.
— Аз почитам боговете. Но какво направиха напоследък, за да ни опазят от бедствията, които ни се струпаха? И какво ще кажеш за унистите и техния единствен бог? Какво донесе той, освен нови нещастия?
— А ти какво очакваш от едно лъжливо божество? Що се отнася до нашите богове, те може би ни игнорират тъкмо защото и ние ги игнорираме.
Койла не знаеше какво да каже.
Малко след това разговорът им бе прекъснат от викове от предната част на колоната. Оръженосците сочеха на запад. Там, ниско над морето, едва се различаваше огромна, черна сянка, която се носеше на север. Торсът й закриваше звездите, а нащърбените й крила се поклащаха равномерно. Едно оранжево изригване на пламък от зейналата паст на чудовището разсея и последните им съмнения.
— Как мислиш, дали са ни видели? — зачуди се Алфрей.
— Далече са, а е и тъмно, едва ли са могли. Въпросът е обаче, дали това са съгледвачи на Дженеста, или сподвижници на Глозелан?
— Ако са слуги на Дженеста, скоро ще разберем.
Под смълчаните им погледи драконът бавно се стопи в далечината.
9.
Блаан седеше със скръстени крака, забол език в ъгълчето на устата си и бръснеше лъщящото си теме с острието на ножа.
Близо до него Лекман използваше клон, за да разбърква съдържанието на къкрещото над огъня гърне. Олей се бе изтегнал на одеяло, опрял глава на седлото, и примижаваше сънливо към развиделяващия се хоризонт.
Тревата все още бе покрита със слана. Под тях тихо се плискаха вълните на залива. В далечината се виждаше Дроганова гора, но бяха достатъчно далеч, за да не могат да ги забележат съгледвачите на кентаврите.
— Кога, по дяволите, ще тръгваме? — изръмжа Олей. От устата му излизаше облак пара. Той се почеса там, където китката му се съчленяваше с дръжката на куката, която заместваше отсечената му ръка.
— Когато аз съм готов — тросна се Лекман. — Близо сме, предполагам, но точно сега не бива да прибързваме. Трябва да внимаваме с тия проклети орки.
— Зная, Мика. Искам само да ми кажеш кога.
— Скоро. А сега си пази дъха да си топлиш вътрешностите. — Той отново разбърка кашата. Течността бълбукаше и изпускаше не особено примамлив аромат.
— Шъ ядем ли, Мика? — надигна се Блаан.
— Внимавайте, тиквената кратуна забеляза кльопачката — промърмори намръщен Олей.
Лекман не му обърна внимание.
— Да, Джабез. Вземи си купичката. — Той се зае да сипва от кашата.
Подадоха една купа на Олей. Той приседна на колене, забоде лъжица вътре и изсумтя:
— Буламач.
Блаан поглъщаше своята каша лакомо, като мляскаше и си облизваше пръстите.
— Уф! — изпъшка Олей и сбърчи устни.
— Не му се сърдиш на маниерите, когато стане напечено — припомни му Лекман.
— Не знаех, че ще трябва да го гледам как яде. — Олей им обърна гръб и се загледа към гората.
Едва сега Блаан осъзна, че говорят за него.
— Ей! — запротестира той с пълна уста и мазна брадичка.
— Неприятел! — кресна Грийвър и захвърли купичката си на земята.
Останалите последваха примера му. Изправиха се чевръсто на крака и извадиха оръжията.
По пътя откъм Дроганова гора се приближаваше конен отряд. Бяха човеци, седмина на брой.
— Кои може да са тези?
— Със сигурност не са блюстителите, освен ако не са си дали дрехите за пране.
Ездачите бяха облечени подобно на ловците на глави. Носеха кожени бричове, високи до коленете ботуши и къси, вълнени, дрипави палта. Главите им бяха покрити от лъщящи шлемове или шапки от метални брънки. Бяха измършавели, брадясали, обветрени и въоръжени с разнообразни оръжия.
— Може да са разбойници — реши Лекман, докато се приближаваха. — Макар че не съм чувал да се навъртат тъдява.
Олей се изплю презрително.
— Само това ни липсва, да си имаме работа с бандюги.
— К’во шъ прайм? — попита Блаан.
— Ще се престорим на мирни пътници — отвърна Лекман. — Не забравяйте, че можем да спечелим повече със сладка усмивка, отколкото с рязане на гърла.
— Така ли смяташ? — попита Олей.
— Запази спокойствие Олей и остави на мен да говоря. Скрийте оръжията и не предприемайте нищо, освен ако не стане напечено. Ясно?
Те се съгласиха, макар и неохотно.
Конниците също ги бяха съгледали, защото забавиха ход. Озъртаха се, но не изглеждаха изплашени.
Когато се приближиха, Лекман се изправи и вдигна ръка за поздрав.
— Добра среща!
Двама-трима от непознатите кимнаха. Снажен мъжага с гъста брада и дълга невчесана коса му отвърна:
— И на вас. — Имаше дрезгав и малко безцеремонен глас.
— На какво дължим удоволствието?
— Чак пък удоволствие. Тръгнали сме да си вършим работата.
— И каква може да е таз работа? — попита Лекман с любезна усмивка.
— Преследваме изменници.
— О, тъй ли било?
Олей се захили, но не каза нищо. Блаан се оглеждаше с типичното за него тъповато изражение.
— Тъй — кимна водачът. — А вие?
— Фермери сме. Тръгнали сме да купим добитък от другата страна на Дроганова гора.
Водачът и неколцина от хората му ги огледаха от главата до петите. Лекман се надяваше, че не разбират много от фермерство.
— Не сте от онези проклети унисти и пантеонисти, нали?
— Не и ние, друже. Чумата да ги тръшне и едните, и другите. Кротки хорица сме ние. Работим си на фермата — добави той.
— Хубаво — водачът продължи да разглежда Олей и Блаан. — Приятелчетата ти са доста мълчаливи.
— Прости селски момчета — обясни Лекман. Той закри устата си с ръка така, че Блаан да не го вижда, и добави, като намигна съзаклятнически: — Онзи, едрият, е слабоумен, но не му обръщайте
