на вид. Имаше женски черти, сочни устни, замечтани, леко присвити очи и гладка, бледа кожа. Носът му стърчеше напред и нагоре. Ушите му бяха дребни и прилепнали назад. Зелената шапка не покриваше напълно черния му перчем. Туниката и гамашите му също бяха зелени, но най-забележим бе широкият кожен колан с блестяща катарама и черната пелерина, която му стигаше до прасците. Меките, високи до глезените ботуши, които носеше, завършваха отпред със закривени върхове и бяха добре известни с прозвището «пиксовски ботушки».
Невъзможно бе да се определи възрастта му, защото по принцип членовете на тази раса имаха детски личица. Гласът също не би могъл да я подскаже. Той бе тъничък, почти писклив, макар че съществото говореше с увереността на зрял и кипял индивид.
— Кеппатаун! — поде то. — Радвам се да те видя отново, старче! Ами кракът ти! — добави пиксът пискливо. — Какво невероятно подобрение! Но това е наистина чудесно! — Той намигна мелодраматично. — Много ти отива.
Кеппатаун също се разсмя и улови протегнатите ръце на пикса. Бяха съвсем мънички, в сравнение с неговите.
— Добре дошъл при нас. И аз се радвам да те видя. — Той завъртя госта към останалите. — Запознай се с моите приятели, Върколаците.
— Чувал съм за вас — възкликна оживено пиксът. — Не сте ли едни изгнаници?
— Това е Страк, капитанът на дружината — обясни Кеппатаун. — Страк, това е Катц, майстор- търговец.
— За мен е чест, капитане — Катц протегна ръка.
Страк я улови, но се сдържа да я раздруса, поизплашен от крехкия му вид.
— А-а, за мен също.
Останалите офицери също бяха представени поименно, а оръженосците вкупом. Катц само кимаше, без да им подава ръка. Предвидливо поведение, особено ако се вземеше предвид присъствието на Хаскеер. Последният имаше вид на някой, който спокойно би отхапал протегнатата ръчичка.
— Знаете ли, за народ с толкова страховита репутация, вие орките не изглеждате никак лоши — отбеляза Катц. — Открих го покрай моята свита. Чудесни спътници. Винаги готови да услужат, не създават проблеми и са най-добрата защита, която мога да си позволя. Ние, пиксите, не си падаме по битките, както сигурно знаете, защото ние…
— Ти никога ли не млъкваш, бе? — изръмжа Хаскеер.
— Разбира се, колко невъзпитано от моя страна. Задържам ви с празни приказки, когато нямате търпение да огледате стоката ми.
— К’во?
— Зная какво си мислите. Питате се дали ще можете да си позволите по нещичко от онези прекрасни изделия там. Не се безпокойте за това. Цените ми са напълно разумни, направо са обирджийски за моя собствен джоб, но аз съм си такъв и съм винаги готов да услужа на клиента.
— Но аз не възна…
— Какво ви трябва? — не секваше тирадата на Катц. — Гърнета за готвене? Нови ботуши? Седла? Най-меките одеяла? — Той забоде пръст в гърдите на Хаскеер. — А какво ще кажеш за цял топ най-фин вълнен план с цветни рисунки?
— И какво ще правя с него?
— Ами, би могъл например да се отървеш от тази размъкната униформа.
На лицето на Хаскеер се смени цяла поредица от изражения, докато се чудеше, дали да приеме това изказване за обида. Джъп затисна устата си с ръка. Койла намери нещо много интересно в краката си.
— Как… как върви търговията? — обади се Алфрей.
Катц повдигна философски рамене.
— Ако продаваш шапки, все едно купувачите ти са били родени без глави.
— Това си е закон — подметна Кеппатаун, — всеки търговец се оплаква, че не му върви.
— Времената са трудни — възрази Катц. — Крайно време е боговете да се смилят над нас, бедните търговци. — Той въздъхна и добави: — Но така ни било писано.
— Не вярваш ли в свободната воля? — попита Койла, доволна, че разговорът подема в друга посока.
— Донякъде. Вярвам обаче, че повечето от това, което правим или ни се случва, е било предопределено от боговете и звездите.
— Слънчеви знаци? — захили се Хаскеер. — Звучи толкова… пиксовски.
Катц игнорира присмеха.
— Думи на типичен Морски козел.
— Грешиш — изсумтя Хаскеер.
— Усойница, тогава?
— Не.
— Ами… Стрелец?
— Не.
— Трубадур, Скарабей, Брадва?
— Не, не и не.
Катц взе да масажира слепоочията си.
— Не ми казвай… Мечка?
— Пак сгреши.
— Орел? Колесничар?
Хаскеер скръсти ръце и се залюля на пети.
— Василиск? Дългорог? Ах! Да! Сега вече уцелих! Дългорог! Разбира се. Винаги познавам. Имам дарба.
Хаскеер промърмори нещо неразбрано и заплашително.
— Както и да е — продължи Катц, — като разумен Дългорог, уверен съм, че ще оцениш предимствата на фините тъкани, които бих могъл да ти предложа и…
Хаскеер се озъби, изрева, метна се неочаквано и сграбчи Катц за гърлото, след което го вдигна от земята.
— Стотник, моля те! — извика Кеппатаун. — Не забравяй, че пиксите…
Чу се силен шум, като разкъсан плат и от седалищните части на търговеца бликна дълъг две педи жълтеникав пламък. Оръженосците, които стояха отзад, се разбягаха и заскачаха по подпалената трева.
— … имат подпалваческа дарба.
Хаскеер пусна пикса и побърза да отстъпи назад.
Катц се хилеше овчедушно.
— Уф! Съжалявам. Имам нервозни черва.
Кеппатаун пристъпи напред.
— Мисля, че ще е най-добре да се захванем за работа. — Той побутна Катц дипломатично настрани. Оръженосците изпроводиха със зяпнали уста отдалечаващия се търговец, чиито бричове продължаваха да димят.
— Задниците им трябва да са твърди като кварц — подметна с възхищение Джъп.
Гелорак опря пръст на устните си, давайки й знак да пази тишина.
В началото приклекналата зад храсталака Койла не различаваше нищо. Сетне зърна някакво движение, което издаде онези, които диреха.
Бяха двама. На ръст бяха колкото кентаврите, имаха мускулести ръце и крака, обрасли с козина и завършващи с копита. Гърдите им бяха открити, окосмени като при кентаврите. Имаха издължени лица със заострени брадички и извити, рунтави вежди. Косите им бяха гарвановочерни, къдрави и се спускаха над челата им. Очите им гледаха лукаво и проницателно. Едно от съществата стискаше в ръка дървена флейта.
— Никога досега не бях ги виждала — прошепна Койла.
