Този път всички отпиха притихнали.
Пред Страк бе поставена нова половница. Сипаха в нея вино, пуснаха няколко зрънца от тукашна подправка и накрая натопиха нагорещено до червено желязо, което мигом загря виното и вдигна ароматни пари из въздуха.
Страк повдигна чашата.
— За теб, Кеппатаун, и за твоя клан. И в памет на почитаемия ти баща…
— Мулкастер — прошепна Кеппатаун.
— … Мулкастер — останалите орки повториха благоговейно името, преди да отпият.
— А сега за нашите врагове! — обяви Кеппатаун, всявайки смут сред орките. — И нека боговете замъглят сетивата им, притъпят остриетата им и затапят задниците им! — Последното предизвика всеобщ смях, особено сред оръженосците. — Отдъхвайте днес, а от утре бъдете отново нащрек.
Отново засвири музика. Разговорите се възобновиха.
Но лицето на Кеппатаун изглеждаше помрачняло, когато се обърна към Страк.
— Баща ми — въздъхна той. — Като си помисля само в какви времена живееше. Сигурно няма да познае сега земята, която обитаваме. Всичко толкова се промени. Сезоните се смесиха, войните не спират, магията отмира…
— И нашествието на хората.
— Да, всичките ни беди сякаш дойдоха с тази проклета раса.
— Е, поне тук, в гората, сте си съвсем добре — отбеляза Алфрей.
— По-добре от други. Гората ни храни и защитава, тя е нашата люлка и гробница. Но ние не се стараем да живеем в изолация. Все още трябва да общуваме с външния свят, пък дори и там всичко да е тръгнало към пъкъла. Не можем вечно да задържаме хаоса да не пристъпи границите ни.
— Никой от нас няма да е свободен, докато не прокудим човеците — отвърна Алфрей.
— Може би дори и след това, приятелю. Защото промените стигнаха твърде далеч.
— Точно това имахме предвид, когато ти предложихме да останем и да се бием — кимна Страк. — Достатъчно е да се съгласиш.
— Не. Вие трябва да продължите и да завършите онова, което сте започнали.
Страк не искаше да му признае, че не знае как да го направи.
— Щом е така, нека поне ви помогнем да построите укрепления — предложи той. — В случай че Дженеста ви нападне. Разполагаме с още няколко дни.
— Виж, на това бих се съгласил. Имате опит в тази област, който ще ни дойде добре. Но не бих искал да се задържате прекалено тук.
— Разбрано.
— А през това време ние ще ви изковем нови оръжия — обеща Кеппатаун и добави усмихнато: — Защото, струва ми се, че бяхме малко немарливи към предишните.
— Свикнали сме често да меним оръжията си — отвърна Джъп. — За нас те са като хляба и водата.
— Благодаря, Кеппатаун — рече Страк. — Радвам се, че можем с нещо да ви помогнем. Все ми се струваше, че вземаме от вас повече, отколкото даваме.
Кентавърът махна с ръка.
— Оръжията са дреболия, пък и без това ги изработваме непрестанно. Що се отнася до даването, ако наистина ми помогнете да излекувам болния си крак… — той положи ръка на бута си, — ще получите повече, отколкото някога сте мечтали.
Откъм далечния край на масите се вдигна глъчка. Появи се малка група пеещи кентаври. Водеше ги Хеджест, подкрепян от Гелорак, с четирима-петима клисари отзад. Те си проправиха път към масата на Кеппатаун.
— Ах, моментът на истината — рече Кеппатаун и даде знак на музикантите да спрат.
Пред погледите на всички останали процесията доближи неговата маса, където песента им утихна. Двама от клисарите носеха на пръти малко каче с извити железни дръжки. Почистиха масата и поставиха отгоре качето. Беше пълно на две трети с течност, бистра като вода.
— Нищо особено на пръв поглед, а? — подхвърли Хаскеер.
Страк опря пръст на устните си и го изгледа строго.
— Хайде — подкани Кеппатаун шамана, — да започваме.
Донесоха столче и вождът на кентаврите положи отгоре недъгавия си крак. Хеджест протегна ръка. Един от клисарите сложи в нея морска гъба. Шаманът я потопи в течността, изстиска я внимателно и се наведе, за да я положи върху крака на Кеппатаун. В същия момент клисарите отново подхванаха монотонната си песен.
Ако зрителите очакваха някакъв резултат, бяха разочаровани. След две-три намазвания Хеджест забеляза присмехулното изражение на Кеппатаун.
— Трябва да бъдем търпеливи — посъветва го той. — Чародейството има нужда от време, за да подейства.
Кеппатаун направи опит да си придаде сериозен вид. Шаманът продължи с лечението. Песента на клисарите не секваше.
Постепенно зяпачите започнаха да се разотиват. Алфрей си тръгна с неколцина оръженосци. Прозявайки се сънливо, Хаскеер се оглеждаше за още пиене. Джъп бе подпрял брадичката си с две ръце, втренчил празен поглед напред.
Койла, с блеснали като въглени очи, улови погледа на Страк. Двамата се отдалечиха към гората.
— Бях започнала да се безпокоя за теб — призна тя, — след като изчезна така ненадейно.
— Честно казано, аз също. — Двамата разговаряха за първи път насаме. Но Страк нямаше нищо против подобно сближаване.
— Помислих си, че този път наистина сме те изгубили — рече тя. — Не знаех дали си се качил на онзи дракон доброволно, пък нали и звездите бяха при теб.
— Но сега вече имаме четири — той опипа неволно кесията. — Никога не съм вярвал, че ще стигнем толкова далеч.
— На мен ли го казваш! — засмя се тя.
— Но все още нямаме никаква представа какво трябва да правим.
— Или накъде да тръгнем.
Той кимна. След малко продължи:
— Случи се нещо странно на онази планина. Онзи човек, Серафейм, беше там.
— Глозелан е докарала и него?
— В това е въпросът. Не го е правила. Той просто… се появи по някакъв начин. И после изчезна също толкова загадъчно. А повярвай ми, няма никакъв начин да се качиш или слезеш от онова плато без помощта на дракон.
— Ти говори ли с него?
— Да. Но това, което ми каза, бе доста объркано. Струваше ми се, че разбирам накъде бие… — Той се замисли за миг. — Каза, че трябва да продължа да търся звездите.
— Защо му е притрябвало да го казва? Кой е той?
Страк повдигна рамене.
Койла се втренчи в него.
— Не изглеждаш добре — рече тя. — Какво има? Освен говната, в които сме затънали, разбира се.
— Нищо ми няма. Само дето… — Той се чудеше дали да й разкаже за сънищата, но реши, че ще го сметне за луд.
— Да? — подкани го тя.
— Само дето понякога…
До тях застана един оръженосец.
— Капитане! Десетник Алфрей иска разписание за утрешните работни групи.
— Добре, Орбон. Кажи му, че идвам веднага.
— Слушам. — Оръженосецът си тръгна.
