— Има само две възможности — рече Страк. — Или ще се държат радушно и може би ще се съгласят да разменят звездата, или ще са враждебно настроени и тогава не можем да направим нищо, тъй като са много повече от нас. Така че не виждам защо да не вдигнем парламентьорско знаме и да се спуснем долу.
Койла кимна.
— Съгласна съм. В края на краищата знаем, че Катц е идвал тук. Така че явно поне срещу пиксите нямат нищо против.
— Но спомнете си какво каза Катц — обади се Джъп. — Че строят храма за звездата. Щом полагат такива огромни усилия за нея, едва ли ще са склонни да ни я дадат.
— Ами да — поклати глава Алфрей. — Няколко чувала пелуцид няма да наклонят везните.
— И още нещо — досети се Койла. — Щом ценят толкова високо тяхната звезда, няма ли да е рисковано да слизаме при тях с още четири от същия вид.
— Че ние няма да им казваме какво носим — възрази Страк.
— Да, но какво им пречи да ни претърсят насила?
— Страк, защо не оставиш звездите тук, заедно с неколцина оръженосци — предложи Алфрей.
— Никак не ми се ще. Не че не вярвам на Върколаците. Но тези, които останат тук, ще бъдат лесна плячка при нападение. Предпочитам звездите да са при нас.
Койла не беше убедена, че това е единствената причина за отказа му.
— Наистина искаш всичко или нищо, нали?
Той не отговори.
— Защо не опитаме същия подход като в Троица? — предложи Джъп.
— Не става — поклати глава Страк. — Тук е различно. Там имаше джуджета, с които да се смесиш. Да виждаш тук джуджета? Няма. Нито други риби, сред които да плуваме.
Дори сравнението да се стори странно на останалите, те с нищо не го показаха.
— Е, какъв е планът?
— Според мен, щом вратите са отворени, общото настроение в града е миролюбиво. Предлагам да слезем открито. Ще се поогледаме. Ще видим как се държат с нас хората.
— И ще се опитаме да откраднем звездата — довърши вместо него Джъп.
— Ако се наложи. Ако не искат да я разменят и не се вслушат в гласа на разума.
— Че какъв глас на разума от наша страна? — захили се насмешливо джуджето.
— Искам да помисля — рече им Страк, после погледна към небето и добави: — Или ще слезем сега, преди да се е стъмнило, или ще трябва да чакаме изгрев-слънце. Предлагам да почакаме.
Останалите разбраха, че му е хрумнало нещо и се съгласиха.
Само Алфрей възрази:
— Нали сам каза, че районът е пренаселен. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма е възможността да се натъкнем на някой, който не ни мисли доброто.
— Зная. Ще разположим подсилени постове и ще спим с по едно отворено око.
На един друг хълм, не много далеч от този, Кимбал Хоброу бе в особено приповдигнато настроение.
— … маршируващи под знамената на Всемогъщия Бог! — провикна се той.
В отговор на думите му отекна ревът на множество гърла.
Кимбал стоеше до Милост, окъпан в тайнствена, трепкаща светлина, която хвърляха факлите от двете им страни. Пред него се простираше цяла армия, океан от човешки лица, над които блещукаха хиляди факли. Неговите блюстители с горди осанки бяха строени в първата редица.
— Близък е часът на нашето избавление! — обеща им той. — Нужна е само воля и нищо повече, братя мои, за да довършим започнатото и да смажем безбожниците! Да стрием на прах костите на изменниците-пантеонисти и на езичниците от древните раси! И аз имам тази воля!
Нов възторжен рев го накара да продължи. Из въздуха се размахваха пики и знамена.
— Притежавам не само волята, братя, но и широките рамене на Господа Бога, на които да стъпя! — провикна се той и плъзна поглед по редовете, докато те го аплодираха. Зад редицата на блюстителите виждаше унисти от близки и далечни селища и наемници джуджета. Истинска сбирщина, но какво от това, след като Светият дух ги обединяваше. С изключение на джуджетата, разбира се, които бяха езичници.
— Имаме много врагове — предупреди ги той. — Защото злото е примамливо и е навсякъде. Дори сега, докато се обръщам към вас, братя мои, едно от превъплъщенията на злото крачи на чело на цяла армия към Гривеста гледка! Вие всички я познавате! Тя е блудницата от Светото писание, змията в царството Божие! Но с ваша помощ ние ще я смачкаме!
Ревът кънтеше като несекващи гръмотевици.
— Ние сме много и ще ставаме повече! Сега се кове бъдещето на нашия народ! И на другите раси, които ни помагат — добави той, за да включи и наемниците-джуджета в обещанията. — На нашите деца! — Той положи ръка на рамото на Милост. — За безсмъртието на нашите души!
Ревът, който изтръгна този път от гърлата им, сигурно можеше да пробуди и мъртъвците.
На бойното поле се въргаляха триста-четиристотин човешки тела, както и неопределен брой коне и товарни животни. Преобърнати каруци и фургони, някои от които горящи, бяха като острови насред кланицата.
Дженеста наблюдаваше с безразличие как войниците от нейната армия сноват из полето и плячкосват убитите.
Със светнало от радост лице Мерсадион я бе поканил да се наслади на тяхната малка победа.
Тя обаче не беше в настроение за празненства.
— Каква ти победа! Тези нещастници, дето ни се изпречиха на пътя, само ни забавиха. Няма нищо по-важно от Върколаците и инструментумите.
Забравила с кого разговаря, тя бе допуснала да произнесе дума, която не бе използвала досега пред него. Генералът имаше известна, макар и бледа представа за значението й, но се постара да не го покаже с нищо.
— Милейди, преди да го довършим, един от ранените призна, че са били на път да се присъединят към по-многобройна унистка армия.
— Къде?
— Не можахме да разберем, Ваше Величество. Но изглежда не е далече.
— В такъв случай разпратете още съгледвачи. Правете каквото трябва. Не ме занимавайте с дреболии. — Настроението й рязко се влоши. — Да потегляме за Гривеста гледка! — Тя махна с ръка в знак, че е свободен.
Той потъна в нощта, опитвайки се да овладее нарастващото си възмущение.
Наблизо течеше малка рекичка. Дженеста взе една факла, приближи се до брега, заби я в меката почва и приседна. Светлината на факлата хвърляше мигащи отблясъци по повърхността на поточето. Но след известно време кралицата забеляза, че отблясъците приемат определена форма. В началото бяха само отражение на пламъка на факлата, но сетне огънят и водата се смесиха.
Дженеста наблюдаваше появилото се във водата лице по-скоро с досада, отколкото с изненада. След смъртта на Адпар вече не беше необходима специална среда, за да могат да общуват Дженеста и единствената й оцеляла сестра. Проблемът беше, че правилото важеше и в двете посоки.
— Сега ми е само до теб, Санара.
— Не можеш да се скриеш от последствията на своите действия.
— Какво знаеш за моите действия, натрапнице?
— Зная за злото, което си сторила на сестра си.
Дженеста си помисли, че при подходяща възможност би го повторила отново. Дори имаше подобно намерение.
— Трябва да си доволна от това, което сторих. Един тиранин по-малко на земята. Такива неща не те ли радват?
— Лицемерието ти е отблъскващо. Не ти ли е известно, че мнозина те имат за най-големия тиранин?
