— О, така ли? — попита Дженеста с нескрито задоволство.
— Така е и ти го осъзнаваш напълно. Деспотизмът ти няма граници.
— Нима е по-лош от тиранията на единствения унистки бог? И от неговите последователи, които не знаят милост?
— Че нима боговете на древните раси не са били жестоки?
— Кой се поставя сега над боговете? — захили се Дженеста. — Както и да е, съмнявам се, че ме посещаваш само за да ме обсипеш с укорите си. Имаш ли да кажеш нещо важно, защото съм доста заета?
— Ти прогонваш дори онези, които се опитват да ти помогнат. Всички бягат от теб.
— Достатъчно силна съм, за да постигна онова, което искам.
— Може би.
— А когато го постигна, вече няма да се нуждая от последователи.
— В тази игра, сестрице, има и други силни играчи. От някои от тях би трябвало да се боиш дори ти.
— От кого? — просъска Дженеста. — Кой би посмял? Унисти, пантеонисти, религиозни фанатици! Или тези орки, които преследвам. Жалка дружина, която не може да се мери с моята армия. От тях ли да ме е страх? От тези глупави диваци!
— Подиграваш им се, но те се оказаха далеч по-способни в това начинание.
— Какво искаш да кажеш?
— Казах достатъчно.
— Да не би да имат вече няколко от инструментумите? — попита кралицата, като едва успя да скрие вълнението в гласа си.
Санара не отговори.
— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво, сестрице. Би трябвало да ти благодаря за информацията. Сега вече зная, че като заловя онези изменници, ще получа повече, отколкото съм очаквала. Добре са си свършили работата.
— Заобиколена си от смърт и проклятие.
— И това ли е всичко? Аз съм господарка и на двете, Санара, и нито едно от тях не може да ме изплаши.
— Ще видим. Но защо трябва да причиняваш нови страдания? Все още не е късно да се поправи стореното.
— Приказки на вятъра, Санара, и нищо повече. Омръзна ми да слушам хленченето ти.
— Но не казвай, че не съм те предупредила.
Дженеста замахна ядно с ръка, удари по водата и прекъсна връзката.
Съмняваше се, че ще може да се справи със Санара така лесно, както с Адпар. Защитата й беше далеч по-силна. Но въпреки това реши да постави тази задача в началото на списъка.
Страк и дружината бяха все още на върха на хълма, когато се зазори.
Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от постройките под тях. Чуваха се птичи песни.
Онези от оръженосците, които си бяха легнали в последна смяна, започнаха да се пробуждат. Страк почти не беше мигвал. Нито пък Койла.
— Тези никога ли не спят? — кимна тя към селището.
По улиците се движеха тълпи хора. На скелето на храма вече вдигаха с въжета строителни материали.
— Работливи са, не може да се отрече — отвърна Страк. — Цяла нощ бяха на строежа.
Имаше хора и вън от вратите. Някои пеша, други, яхнали коне, обикаляха стената.
— Това сигурно са патрули — подметна Джъп и се прозя.
— Страк, реши ли какво ще правим? — попита Алфрей.
— Нали ви казах, спускаме се мирно и открито.
— Щом казваш.
— Ти май не си съгласен.
— И не само той — рече му Койла. — Ако нещата долу се объркат, всички ставаме заложници на съдбата.
— Какво друго може да се направи? Както ви казах… — той млъкна, извърнал глава надолу към селището.
— Какво има? — попита Койла.
— Страк? — присъедини се към нея Алфрей.
— Някой идва.
— А? — надигна се до него Хаскеер.
И тогава ги видяха. Група ездачи, които тъкмо се спускаха в долината.
— Богове! — възкликна Джъп. — Трябва да са поне стотина.
Койла засенчи очи с ръка.
— И са орки.
— Орки са, в името на Четворицата! — потвърди Алфрей. — Страк, кои може да са?
— Ако късметът ни е изневерил, сигурно е съгледвачески отряд на Дженеста.
— А ние сме само седмина — информира го Хаскеер.
Някои от ездачите размахваха щитовете и копията.
— Не ми изглеждат враждебно настроени — рече Джъп.
— Освен ако не е клопка — предупреди ги Страк.
— Нали ти казах, Страк! — грейна Джъп. — Ясновидство!
— Какво искаш да кажеш? — попита го смутено капитанът.
— Ти знаеше, че ще дойдат, преди още да ги видиш. Те не вдигаха никакъв шум. Как го направи?
— Ами сякаш имах… предчувствие. — Страк забеляза, че останалите го гледат втренчено. — Какво става, никой от вас ли не се доверява на инстинктите си?
Алфрей кимна към ездачите.
— Сега не е моментът. Какво ще правим с тях?
Страк въздъхна.
— Ще сляза при тях. Ти, Койла и четирима оръженосци ще ме придружите. — Той се обърна към Джъп и Хаскеер. — Вие двамата поемате командването, докато се върна.
Ако някой от двамата имаше възражения, предпочете да ги запази за себе си.
Страк, Койла и Алфрей заслизаха по склона, следвани от Орбон, Проок, Вобе и Финдже.
Стигнаха равното почти едновременно с ездачите. Орките имаха миролюбив вид. Някои дори се усмихваха. На Страк му се стори, че зърна сред тях и телохранителите на Катц.
Предвождаше ги орк със знаци на десетник, който ги поздрави.
— Аз съм Кренад. Добра среща! Ти си Страк, нали?
— Защо питаш?
— Идваме да се присъединим към вас.
— Не набирам войници.
Кренад посърна.
— Остави го да се изкаже, Страк — прошепна Койла.
Когато Страк заговори отново, тонът му не бе така предизвикателен.
— Откъде сте?
— От разни места, капитане. Повечето от нас са бегълци от ордата на Дженеста. Със сигурност ще дойдат и още.
— Защо? По каква причина толкова много искат да ме следват?
— Мисля че е очевидно, капитане — отвърна малко смутено Кренад.
— А как разбрахте къде да ни намерите? — попита Алфрей.
