тайнствена сила. За нея се знае малко.
— Може би затова е по-добре да не се занимавате с нея.
— Съгласна съм, още повече, че ние предизвикахме изригването. Зная, че по някакъв начин с дейността си нарушаваме силовите линии.
— Не исках да ви обидя.
— Не го приех като обида. Но, повярвайте ми, ние поне се опитваме да поправим стореното и да запазим земната енергия. Чувстваме известна вина за онова, което хората направиха с този свят.
— Ето едно начинание, което трябва да бъде подкрепено — обяви Алфрей.
— Ние вярваме, че всички народи могат да живеят заедно и да работят за хармонизирането на Природата. Зная, че ви звучи абсурдно при настоящите промени, които търпи климатът.
— Така си е, госпожо — съгласи се джуджето.
— Но не е причина да се отказваме — намеси се Койла. — Всички ние имаме мечта, която преследваме.
Криста я погледна с уважение.
— Дано с това, което правим тук, да помагаме за осъществяването на мечтите ви.
За Върколаците бе наистина странно да се срещнат с човек, който проявява подобна съпричастност към техните проблеми. Не знаеха как да реагират.
— Какво е животът без мечти? — подхвърли Койла.
Криста отново я надари с усмивка и отвърна:
— Така смятаме и ние.
Отвъд градските порти останалата част от Върколаците и новоприсъединилите се орки започваха да губят търпение. За известно време духовете се поуспокоиха, когато неколцина стражници, подпомагани от цивилни, излязоха и им раздадоха ейл и суха храна. Но войниците продължаваха да се изнервят, задето ги бяха оставили без работа.
Никой от тях не предполагаше, че краят на безделието е съвсем близо.
Един от наблюдателите на близкия хълм неочаквано започна да вика и да размахва ръце. После и други се присъединиха към него. Бяха далеч и вятърът духаше в друга посока, та останалите не можеха да различат думите им.
— Какво казват, Елдо? — обърна се Хаскеер към един от оръженосците.
— Не чувам, стотник — сви рамене другият.
Хаскеер допря ръка до ухото си и наостри слух. Ала наблюдателите бяха млъкнали и сега тичаха надолу по склона.
Първият от тях най-сетне се приближи и извика, като си поемаше дъх на пресекулки:
— Конници. Много са… идват към… долината.
— Какви са? — попита Хаскеер.
— С черни… дрехи. Стотици.
— По дяволите! Хората на Хоброу. Кренад, ела тук!
Десетникът препусна към него.
— Нали каза, че са зад Дженеста?
— Така беше, стотник!
— Унисти ли идват насам? — попита един от стражниците.
— Да — отвърна Хаскеер. — Блюстители от Троица.
— Дявол го взел! Трябва да вкараме всички вътре и да вдигнем тревога.
— Точно така! Елдо, Вобе, Орбон! Веднага подкарайте всички през вратите!
Стражникът го дръпна за ръкава.
— Нека слязат от конете. Инак ще се създаде паника.
— Какво?
— Моите хора ще помислят, че ни нападате! — обясни изгубил търпение войникът.
— Разбрах. — Той сви ръце на фуния. — Слизай от конете! Никой да не язди! Водете конете за юздите!
Ала въпреки това пред вратите се създаде суматоха.
Страк и Криста обсъждаха по какъв начин да въведат чакащите отвън войници, когато чуха далечната глъчка. Изведнъж заби камбаната. Скоро я последваха и останалите камбани от другите наблюдателници.
— Тревога! — възкликна тя. — Нападат ни!
— Но кой…? — поде Койла. Прекъсна я появата на главнокомандващия.
— Какво има, Релстон? — извика му Криста. — Какво се е случило?
— Унисти! Приближават се бързо! — той изгледа свъсено орките. — Намирисва ми на предателство!
— Не! — възрази Страк. — Защо ни е да заговорничим с унистите? Това няма нищо общо с нас.
— Ти го казваш.
— Помислете за малко, Релстон — намеси се Криста. — Ако гостите ни имаха враждебни намерения, нямаше да ни пратят командирите си за заложници.
— Хората в черно ли са облечени? — попита Алфрей.
— Да — отвърна Релстон.
— Блюстители. Последователи на Кимбал Хоброу.
— Хоброу? — повдигна учудено вежди Криста.
— Познаваш ли го? — попита я Койла.
— Разбира се. Той е един от най-фанатизираните унисти. Същото важи и за съратниците му.
— На нас ли го казваш — подметна Джъп.
— Хайде! — извика Страк. — При вратите!
— Почакай! — спря го с вик Релстон. — Аз командвам тук!
— Ние сме професионални войници. Можем да ви помогнем!
— Сега не е време за спорове — припомни им Криста. — Релстон, оставете на орките да ни помогнат. Аз трябва да ида в храма! — Тя се затича.
Релстон ги изгледа с нескрито отвращение, но премълча, дръпна юздите на коня и препусна в друга посока.
Дружината се втурна към вратите.
Когато след броени минути пристигнаха там, откриха, че повечето от орките вече са влезли, макар че навън все още бяха останали неколцина, заедно със стражниците. Беше се събрала тълпа пантеонисти, които раздаваха оръжия. Хора и орки бяха заели позиции при портите. Хаскеер бе в средата на множеството и ръководеше подготовката за отбраната.
Притича Проок и докладва за обстановката:
— Капитане! Приближава се отряд на Хоброу! Може би петстотин души. Точно зад нас са.
През вратата продължаваха да нахлуват орки. Стражниците вече дърпаха крилата.
Пристигна Кренад.
— Не каза ли, че първа ще се появи Дженеста? — извика му Страк.
— Може би се е задържала. Или пък това е преден отряд на унистите.
— Какво значение има? — обади се Койла. — Нали вече ни нападат!
Страк се зае да издава заповеди. На Кренад нареди да събере своя отряд.
Вратата все още не беше затворена напълно и през отвора се виждаше, че отвън са останали още малко орки и човеци, преследвани отблизо от блюстителите. Веднага щом и последните орки прекрачиха прага, гора от ръце подпряха портата и я натиснаха.
Преди обаче да успеят да я затръшнат, отряд от двайсетина блюстители си проби път вътре. Стражниците се разпръснаха. Унистите се нахвърлиха върху тълпата с мечове и копия.
— Оставете ги да влязат! — извика Страк.
Отрядът продължи по улицата, а през това време стражниците и орките най-сетне затвориха и
