— От Дженеста.
— Какво? — подскочи Койла.
— Тя идва насам с цяла армия. Доста голяма. И не всички воини, които предвожда, са готови да я напуснат като нас. Ние не взехме багаж и затова успяхме да ги заобиколим и изпреварим. Дженеста ви следва от известно време. Един от драконовите съгледвачи ви е забелязал.
— Е, ние знаехме, че се е отправила към Дроган — рече Алфрей.
— Поне няма да пострадат кентаврите — въздъхна Койла.
— Да, защото тя иска вас. Ужасно много. Но това не е всичко.
— И по-лошо ли има? — повдигна вежди Койла.
— Да. Още една армия идва насам. Унисти, доколкото ни е известно. И не са в съюз с Дженеста.
Страк изглеждаше разколебан.
— Намираме се на върха на полуострова, ако не си го забелязал — рече Алфрей. — Ако трябва да си проправяме път с бой, ще е добре да разполагаме с по-значителни сили.
Страк обмисляше думите му.
— Хайде! — подкани го и Койла. — Звучи напълно разумно от тактическа гледна точка.
— Е, добре — склони Страк. — Поне на първо време. Но, докато се изясни обстановката, оставате под мое командване, ясно?
— Да, капитане! Точно това искахме.
— Кога започваме да се бием? — извика някой от задните редове.
— Засега не се очертава подобно нещо — отвърна той, сетне кимна на своите четирима оръженосци: — Разпределете войниците. — После се обърна към Кренад: — Ще приемаш заповеди от тези войници сякаш ги издавам аз. Разбрано?
Кренад кимна.
Страк се обърна и пое нагоре по хълма, следван от Койла и Алфрей.
— По дяволите! — изруга той. — Като ни видят с такава сила, пантеонистите ще решат, че сме дошли да ги нападаме.
Койла поклати глава.
— Не е задължително. Хубаво ще е веднага да встъпим в преговори. Ще изберем открития подход, както ти сам предложи.
— Тези орки може да са знак на Провидението — обяви Алфрей.
Страк го изгледа кръвнишки.
Койла се усмихна.
— Страк, изглежда те обявиха за главнокомандващ, независимо дали го искаш, или не.
— Не го искам — произнесе мрачно той и погледна през рамо към струпалите се в подножието на хълма войници.
— Но вече го получи. Ще трябва да се справиш.
12.
Вдигнал високо парламентьорски флаг, Страк доближи пеша една от портите на селището. С него вървяха Койла, Алфрей и Джъп. Оставиха Хаскеер да командва отряда.
Когато се приближиха, ги посрещнаха десетина стражи, облечени в черни мундири и черни бричове, напъхани във високи кожени ботуши. Всички бяха въоръжени с мечове, а двама-трима бяха преметнали през рамо лъкове.
— Добра среща! — поздрави ги Страк по оркски обичай. — Идваме с мир.
Един от стражниците носеше зелено шалче, което вероятно беше знак за по-високия му чин.
— Щом идвате с мир, с мир ще бъдете посрещнати — отвърна той, като вероятно цитираше разпоредбите. Но след това неочаквано добави: — Защо сте дошли?
— Да говорим с вашия водач.
— Нямаме водач. Имаме съвет на старейшините, в който участват военни и жреци. Решенията се вземат общо.
— Хубаво. Можем ли да се срещнем с някого от съвета?
— Трябва да знаем каква ще бъде причината за подобна среща.
— Просто търсим защита зад вашите стени, докато си отдъхнем и продължим нататък.
— Разполагате с голяма сила и сте орки. Наистина ли ви е необходима защита?
— Дори орките се нуждаят от сън, а живеем в неспокойни времена. С нищо не ви заплашваме, имате моята дума за това. Ако настоявате, готови сме дори да ви предадем оръжията си.
Последното изглежда наклони везните.
— Трябва да призная, че не очаквах да чуя подобно предложение от един орк — рече офицерът. — Можете да си задържите оръжията. Но имайте предвид, че при всеки повод от ваша страна, ще отвърнем със сила. — Той посочи наблюдателниците. На всяка от тях бяха заели места по неколцина стрелци. — Всяко ваше движение ще бъде зорко следено. Хората ми имат заповед да пресичат в зародиш всякаква проява на насилие. Разбирате, че ние също трябва да бъдем предпазливи — добави той с лека усмивка.
— Разбира се. Както вече казах — времената са неспокойни.
Офицерът кимна. След това ги поведе към селището.
— Обещаващо начало — прошепна Койла.
Преди Страк да успее да отговори, пред тях се изправи нова група от посрещачи. Тя се състоеше от двама старци, които вероятно бяха жреци или старейшини, и един мъж с изправена стойка, който носеше на ръкава си три златни ленти — знак за висок военен чин.
Един от старейшините пристъпи напред.
— Аз съм съветник Трейлор, а това е съветник Яндел. Представям ви и главнокомандващ Релстон, който е водач на нашите въоръжени сили.
Военният нито кимна, нито проговори. Беше мъж в зряла възраст, но с прошарена коса и брада. Имаше типичната осанка и маниери на войник. Той ги огледа сурово.
— Аз съм Страк, а тези са мои офицери. Благодарим ви за гостоприемството.
— Вие сте Върколаците, нали? — изсумтя Релстон. Въпросът му бе риторичен.
Изглежда нямаше смисъл да се увърта.
— Да.
— Чух, че сте създавали проблеми насам-натам.
— Не по наша вина, и ако е било иначе, противниците са били унисти. — Не беше съвсем вярно, но сега не беше време да проявява абсолютна искреност.
— Може и да е така — отвърна скептично Релстон. — Нека ви кажа, че тук не търпим чужденци, които създават неприятности. Опитваме се да живеем мирно с нашите съседи, но не позволяваме на никого да нарушава установения ред. Можем да се справим с всеки, който има други намерения. От която и раса да е той.
Страк изпита облекчение, че Хаскеер не бе с тях. Само боговете знаеха как би реагирал на заплахите на главнокомандващия.
— Не идваме при вас с подобни намерения — увери го той, но като се сети за звездата, отново си помисли, че произнася половинчати истини.
— Какво искате от нас?
— Нищо, което да ви навреди.
— И по-точно?
— Искаме само да си отдъхнем при вас. Не става въпрос дори за вода и провизии.
— Още по-добре, защото ние тук не сме благотворителна организация.
— Не забравяйте, че воюваме за една и съща кауза.
— Това е спорен въпрос.
