— Ами, никога не е било различно. Наследство от основателите. Колонията е изградена на принципа на хармонията и дори тези, които избират войнишката професия, трябва да се съгласят с това. Но времената се промениха. Винаги са били тежки, но през последните години опасностите се увеличиха. Нашите сили не са в състояние да отвърнат на заплахата. Пък и сега всичко се влага в строежа на храма — пари, работна ръка. Боя се, че скоро ще заплатим скъпо за това.
Това бе най-дългата реч, която Страк бе чувал от него.
— Да, живеем в размирни времена — подметна той една от любимите си фрази. — Но сега по- важното е да помислим как да увеличим боеспособността на контингента. Предлагам да разделя моята малка армия на пет или шест подвижни отряда. По такъв начин ще могат да оказват помощ на различни места.
— Да, ще бъдат нещо като гръбнак на гражданството. Какво пък. Съгласен съм. Съобщи ми, ако мога да помогна с нещо.
— Има с какво и то още сега.
— И кое е то?
— Кажи ми къде да открия Върховната жрица.
— Не е тайна. Иди зад храма. Там от другата страна на улицата ще видиш две къщи. Тя живее в първата.
Страк му благодари и двамата се разделиха.
Следвайки указанията, той лесно намери къщата. Беше голяма и хубава. Бе построена предимно от камък и той предположи, че съответства на високото положение на стопанката си. Не се наложи да тропа на вратата. Криста бе отвън, в градината. Детето й играеше наблизо.
Тя зърна Страк да се приближава и го поздрави.
— Добра среща! — отвърна той. — Безпокоя ли те?
— Не. — Тя изтупа ръцете си. — Исках да посадя едни растения, които използвам за спиритични цели. Хубаво е да се поддържа връзка със земята. Има ли някакви новини?
— Нищо особено. Унистите се подготвят. Сигурно очакват заповед за атака.
— Няма ли надежда да си тръгнат?
— Съмнявам се.
— Заради вас ли са тук?
Въпросът й го изненада.
— Ами… ако е тъй, съжалявам. Не беше в плановете ни, кълна се.
— Вярвам ти. Не те виня за нищо, капитане. Само дето… — Тя погледна към момчето. — Аз мразя войната. О, зная, че понякога е необходима. Не съм толкова наивна да мисля, че не бива да се защитаваме. Но войната е глупава и безсмислена. Надявам се ще ме извиниш, задето обиждам занаята ти.
— Някои го наричат изкуство. — Той се засмя едва забележимо. — Не съм се обидил. Ние, орките, сме родени да воюваме, но не се гордеем с това. Защото войната е свързана със страдание и несправедливост. Макар че може би не всички орки разсъждават като мен.
— Е, аз мисля така. Знаеш ли, ти си първият представител на твоята раса, с когото разговарям. Орките се прекланят пред Четворицата, нали?
— Мнозина.
— Прости моето любопитство. Но в края на краищата аз съм Върховна жрица на пантеонистите. Този въпрос ме интересува. Ти вярваш ли в Четворицата?
Още един въпрос, който го завари неподготвен.
— Уф… мисля, че да. Така съм възпитан. Това важи и за останалите. Но не съм мислил много по този въпрос.
— А би трябвало. Боговете са утеха в тежки времена.
— Моите не направиха много по въпроса — в гласа му се долови горчивина. Той реши да смени темата. — Какво е станало с бащата на Айдан?
— Какво да е станало?
— Не го виждам наоколо.
— Мъртъв е. При един от безкрайните сблъсъци с унистите. Беше за нещо дребно и маловажно… — тя млъкна.
— Съжалявам, ако съм ти причинил болка.
— Няма нищо. Стана отдавна. Навярно съм го преживяла.
— Загубата винаги е с нас — произнесе Страк. Сетне, неизвестно защо, потрепери.
— Студено ли ти е? — попита го тя.
— Не. Само…
— Все едно, че някой ходи по гроба ти, нали?
— Нещо подобно.
— За първи път ли ти се случва, откакто си тук?
— Защо са тези въпроси? Само потреперих, нищо повече.
— Аз също треперя и то доста често. Това е заради бликащата от недрата енергия. От нея ми настръхва кожата, като че ли по тялото ми се стича гъста течност.
Съвсем точно описание на това, което и той чувстваше.
— Но не всички го усещат — продължи тя. — Само тези, които притежават дарба. Енергията протича през мен и аз постоянно я чувствам.
— Искаш да кажеш, че и аз съм… надарен?
— Би могло. Орките не са чувствителни на магия, нали? Не притежават никакви магични способности. Това е, защото не поглъщате енергията така, както го правят други народи. Но при теб…
— При мен какво?
— Имал ли си неочаквани видения? Или ясновидски наклонности? Някакви пророчески сънища?
Тя го наблюдаваше внимателно и това го изнервяше.
— Имал си, нали? — рече настойчиво Криста. — Чета го по лицето ти.
— Добре де, и да съм имал, какво от това?
— Може да си медиум. Има различни видове медиуми. Аз например усещам, когато наблизо има поток от магия.
— Не разбирам.
— От време на време във всички народи се раждат особени индивиди. Те са малко… по-различни от останалите. Обикновено дарбата им е свързана по някакъв начин със земната магия. Би могла да се проявява и като талант към нещо необичайно. Наричат ги медиуми. Много мъдреци са полагали усилия да разгадаят тази мистерия. Някои смятат, че медиумите са редки отклонения от расовата норма. Мутации.
— Това не е ли друга дума за «урод»?
— Само невежите ги наричат така. Като унистите и най-вече племето на Хоброу, който смята, че всяко отклонение от нормалното трябва да се преследва.
— Направи доста широки изводи от едно потреперване.
Тя се усмихна.
— Има и други признаци. Медиумите например са надарени с по-висока от средната интелигентност. Не винаги — съществуват и медиуми-идиоти — но в повечето случаи…
— Защо смяташ, че аз съм медиум?
— Съдя по действията ти.
— Аз съм само един обикновен войник.
— Но можеш да си много повече, капитане. И вече имаш репутация. Дори ние бяхме чували за теб. Медиумите често са водачи. Или спасители.
— Не съм нито едно от двете. И не желая последователи.
— Струва ми се, че вече имаш такива. Напоследък дружината ти доста се е разраснала.
— Не беше по мой избор. Не съм ги молил да тръгват с мен.
— Може би така са пожелали боговете. Трябва да се научиш да се подчиняваш на волята им, Страк.
— А моята воля? Аз нямам ли право на глас?
