— Нашата воля не е по-маловажна от тази на боговете, защото я използваме, за да осъществяваме плановете си. — Криста помисли за миг. — Тези странни изживявания, които си имал… — тя забеляза, че той се кани да възрази, — и които не смееш да признаеш. Наскоро ли се появиха?
— Може да съм имал едно-две странни съновидения — предаде се Страк. — Но мисля, че за другото грешиш. Както ти казах, аз съм войник, а не магьосник.
— Значи е започнало наскоро — продължи тя, без да обръща внимание на обясненията му. — След като не си забелязвал преди това у себе си подобни способности, нещо те е предизвикало. Разбира се, възможно е и да греша — добави тя усмихнато.
— Трябва да тръгвам — рече той.
— Надявам се, не заради думите ми. Защото, дори и да съм права, в това, което се случва с теб, няма нищо лошо. Може да бъде каменист път или благословия — всичко зависи от теб.
— Не е заради думите ти — увери я той. — Чакат ме при стените.
— Ще ми се пак да поговорим. — Той не отговори и тя добави: — Защо всъщност дойде?
— Без особена причина. Просто минавах.
Страк си тръгна, борейки се с гузната си съвест. Надяваше се поне, че е осигурил на Койла достатъчно време, за да се завърти из храма.
Койла вече трябваше да е излязла от храма, а тя дори не бе успяла още да проникне в него.
Страк се бе съгласил, че моментът е подходящ. За първи път работата по храма бе преустановена и работниците бяха прехвърлени на други места покрай стената. Самият Страк бе отишъл да задържи Криста Галби и да й попречи да се появи неочаквано в храма. Но оставаха проклетите пазачи.
Бяха четирима и патрулираха по двойки. Двама оставаха при вратата, а другите двама обикаляха цялата постройка. Приклекнала зад един храсталак от другата страна на улицата, Койла изчакваше вече час подходяща възможност, но такава все не й се удаваше. Ако не успееше в близките няколко минути, щеше да се наложи да се откаже.
Ала едва щом си го помисли, и настъпи обратът. Появиха се нови четирима пазачи, за да сменят старите. Те спряха в подножието на стъпалата, а досегашните пазачи се спуснаха при тях. Вратите останаха без охрана. Ако се придвижваше бързо, спотайвайки се в сенките, тя можеше да се шмугне вътре, преди новата смяна да поеме охраната. Но достатъчно бе един от войниците да се обърне случайно и щеше да я забележи. Рискът бе голям, но друга възможност едва ли щеше да се появи.
Тя реши да го поеме. Приведе се и притича бързо улицата. Изкатери на един дъх стъпалата и се скри зад една от колоните. Огледа се и хукна към вратата. За щастие я бяха оставили отключена. Изглежда никой не смяташе за необходимо да я залоства, след като наблизо имаше постове. Голямата кръгла дръжка се завъртя с лекота и Койла побутна вратата навътре, а сетне се пъхна през процепа.
Замря съвършено неподвижно и се ослуша дали няма някой. След като не долови никакъв шум, тя пристъпи напред и се озърна. Нямаше фенери, нито горящи свещи, но светлината от недовършения покрив и остъклените прозорци бе достатъчна, за да се ориентира. В сумрака различи оскъдно обзавеждане — няколко реда пейки и недовършен олтар. Вътре също имаше колони, по-тънки от външните, издигнати, за да подпират недовършения покрив. До самия олтар и близо до широкия прозорец имаше още една, по-дебела и по-къса колона. Койла се доближи до нея и едва сега забеляза, че върху плоския й връх е положено нещо. То бе поставено така, че да могат да го виждат седящите на пейките. Тъй като й се искаше да разгледа предмета по-добре, тя се покатери на олтара.
Изглежда бе открила звездата. Не успя да я разгледа подробно, но й се стори, че е червена, и със сигурност имаше повече лъчи от останалите.
Това бе всичко, което й трябваше да знае засега. Слезе от олтара и се отправи назад към вратата. Отвори я безшумно, само колкото да надзърне. Сетне замръзна. Двама от пазачите стояха само на няколко крачки, обърнати с гръб към нея. А най-лошото бе, че в подножието на стъпалата разговаряха Върховната жрица и главнокомандващият Релстон. Молейки се да не я забележат, тя затвори внимателно вратата и отстъпи назад.
Събитията налагаха да вземе светкавично решение. Тя огледа масивната постройка. Единствената възможност, която й оставаше, не бе никак лесна.
Върна се при олтара и премери с поглед разстоянието. Дори изправена на пръсти, пак не можеше да достигне ръба на широката колона. Но сметна, че ако се засили няколко крачки и подскочи, ще успее. Въпросът бе дали щеше да се задържи за ръба и дали стената на колоната е достатъчно грапава, за да се запъне с крака за нея. Две големи въпросителни.
Тя се отдръпна до другия край на олтара, втренчи поглед в колоната, пое си дъх и се затича. Още докато скачаше, хрумна й ужасяващата мисъл, че колоната може да се прекатури и пазачите със сигурност щяха да я чуят.
Но късметът бе на нейна страна. Пръстите й се вкопчиха болезнено в ръба. Ботушите й задраскаха по заоблената стена. Колоната дори не помръдна. Още едно последно усилие и тя се озова отгоре, приклекнала до звездата. Наистина беше звезда, сега вече я виждаше съвсем ясно. Беше червена, както й се бе сторило одеве, и имаше поне девет щръкнали във всички посоки лъчи.
За миг я завладя изкушението да я вземе. После здравият разум надделя.
Все още не беше приключила. Следващата стъпка бе да се прехвърли от колоната на зарешетения с дъски прозорец, който, за неин късмет, имаше широк перваз. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото бе предполагала, и, разбира се, тук нямаше как да се засили. Но и връщане назад нямаше. Тя напрегна мускули и скочи. Отново успя да се вкопчи в ръба, но се блъсна в стената и едва не се свлече надолу. Със сетни сили се изтегли нагоре и се закрепи на перваза.
Извади нож и се зае да измъква пироните, с които бе закована една от дъските. Не беше никак лесно и й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато приключи, освободи дъската и я пъхна през отвора навън, където имаше скеле. След това я последва. Това също бе доста трудно — отворът бе тесен дори за дребното й тяло.
Най-сетне се озова задъхана на скелето. Ала и сега я чакаше още работа. Първо трябваше да върне дъската на мястото й, за да не проличи, че някой е нахлувал в храма. Като свърши, се спусна по скелето и се шмугна в храсталаците отзад. Докато излизаше на улицата, си помисли, че никога не би се захванала с обирджийство.
Изправена в колесницата, Дженеста подхвърляше късове сурово месо на малкото ято лешояди.
Поне десетина от зловещите птици подхвръкваха наблизо, боричкайки се за плячката, която обикновено поглъщаха наведнъж.
— Не са ли прекрасни? — попита тя ентусиазирано.
Мерсадион изръмжа нещо неразбираемо и втренчи поглед в харпиите. Намираше черната им кожа, прилеповидните криле и острите назъбени клюнове за отвратителни. Ала никога не би посмял да го признае пред господарката си.
Беше свалил превръзката от лицето си, но раната го караше да се чувства потиснат и унизен. Виолетови мехури красяха дясната част на лицето му, а плътта под тях бе провиснала като краища на изгоряла свещ.
От своя страна Дженеста изпитваше нескрита гордост от работата си върху лицето му и дори настояваше да язди от лявата й страна, за да може да й се наслаждава постоянно.
— Знаеш ли — подхвърли тя, — в началото бях ядосана заради онзи провал. Когато позволихме на Хоброу и армията му да ни изпреварят при Гривеста гледка.
Ако би се осмелил, щеше да се разсмее на твърде мекото описание, което бе дала на ужасяващия си гняв, породен от споменатия «провал».
— Но сега вече започвам да виждам в него и нещо положително — продължи тя.
— Милейди?
— Генерале, чувал ли си някога израза «плъх в капан»? Това, че главните сили на нашия противник се намират в самия край на тесен полуостров, несъмнено ни осигурява известни предимства.
— Пък и по право пантеонистите от Гривеста гледка би трябвало да се съюзят с нас срещу общия противник.
