— Ще го вземем с нас — реши той. — А сега да изчезваме.
13.
Върколаците не изгубиха нито миг, щом получиха заповед да напуснат Черна скала. Завързаха гремлина с дълго въже и го повлякоха след тях. Когато най-сетне прехвърлиха първия хълм, нещастникът едва си поемаше дъх с шумно свистене.
Страк нареди да вдигнат лагера и да се подготвят за бързо изтегляне.
Хаскеер не можеше да сдържи радостта си.
— Най-сетне се връщаме в Каменна могила. Казвам ти, Страк, вече направо не ми се вярваше.
— Благодаря ти за оказаното доверие — отвърна хладно командирът.
Но Хаскеер не долови насмешката.
— Ще бъдем истински герои, когато се появим с това нещо. — Той кимна към цилиндъра в пояса на Страк.
— Още не сме се върнали — предупреди го Алфрей. — Нека първо прекосим вражеската територия.
— Освен това нямаме представа как ще реагира Дженеста на забавянето ни — добави Джъп. — Цилиндърът и пелуцидът не са гаранция, че главите ни няма да хвръкнат.
— Песимисти — присмя им се Хаскеер.
— Не мислите ли, че трябва да дадем думата и на този? — попита Койла и посочи гремлина. Беше седнал на един дънер, изтощен и уплашен.
— Да бе — кимна Хаскеер. — Предлагам да приключваме с него. Иначе ще трябва да го мъкнем през целия път заедно с останалите мързеливци.
— Така ли се отнасяш към ранените си другари? — сряза го ядосан Алфрей.
Страк вдигна ръка да замълчат.
— Стига вече. Не искам да стоим тук и да се караме, докато на един хвърлей място гъмжи от коболди, които скоро ще ни търсят под дърво и камък. — Той се обърна към пленника: — Как се казваш?
— Мммоо… Мммоо — гремлинът се изкашля нервно и опита отново: — М-м-м… Моббс.
— Е, добре, Моббс, хайде разправяй защо те отвлякоха коболдите? И какво знаеш за това? — Той почука с пръст по цилиндъра.
— Животът ти виси на косъм, гремлине — предупреди го Алфрей. — Внимавай какво ще кажеш.
— Аз съм само един скромен книжник — отвърна Моббс така, сякаш се оправдаваше. — Бях тръгнал по работа към Хекълой, когато тези отвратителни негодяи ме отвлякоха. — В гласа му започна да се пробужда възмущение.
— И какво искаха от теб? — попита Койла.
— Цял живот изучавам езици, най-вече мъртвите. Казаха, че съм им трябвал, за да преведа съдържанието на цилиндъра. Доколкото разбирам, вътре е скрито някакво послание…
— Това го знаем — прекъсна го Страк.
— Та не цилиндърът е важен, а знанието, което се крие вътре.
— Ама и коболдите са едни глупаци! — намеси се Алфрей. — За какво им е това «знание»?
— Може би са изпълнявали нечия чужда повеля. Нямам представа.
Хаскеер прихна.
Но Страк бе заинтригуван и искаше да чуе повече.
— Моббс, имам чувството, че историята ти не е от онези, които трябва да се разкажат с няколко думи. Нека се скрием в гората и тогава ще чуем останалото. Дано да е все така интересно.
— О, стига, Страк! — възропта Хаскеер. — Защо да си губим времето? Да се прибираме у дома!
— Кое наричаш губене на време? Това, че ще се скрием в гората? Прави каквото ти се заповядва.
Хаскеер завъртя глава и се отдалечи.
Вдигнаха лагера, настаниха ранените на носилки, заличиха всички следи и се отправиха с бърз ход към гората на Черна скала.
Три часа по-късно стигнаха целта си.
Гората беше гъста, почти непроходима. Клоните на дърветата се виеха високо над тях, земята бе обрасла с трева — мека и влажна. Направиха временен лагер и разпратиха съгледвачи във всички посоки.
За по-сигурно Страк нареди да не се палят огньове. Първото им ядене през този ден се състоеше от почернели сухари, изсушено месо и вода.
Страк, Койла, Джъп и Хаскеер наобиколиха Моббс. Останалите се струпаха на почтително разстояние от началството. Алфрей прегледа ранените и също се присъедини към тях.
— Дариг засега се държи — докладва той. — Но треската на Меклун се усили.
— Прави каквото ти е по силите — отвърна уморено Страк. След това насочи вниманието си към Моббс.
Гремлинът отказа да яде и прие съвсем малко вода. Страк предположи, че страхът е потиснал апетита му.
— Не виждам от какво се страхуваш — опита се да го успокои той. — Стига да си честен с нас. — Той вдигна цилиндъра. — Искам да ми кажеш какво точно знаеш за този предмет и защо той може да откупи живота ти.
— Може да откупи и вашите — отвърна Моббс.
— Така ли? — намръщи се Койла.
— Зависи доколко цените наследството, което са ви оставили вашите предци, и дали сте готови да следвате отредената ви съдба.
— Празни думи, за да отложи края си — изръмжа Хаскеер. — Дайте да го намушкам.
— Нека каже каквото има да казва — възрази Джъп.
Хаскеер изгледа свъсено джуджето.
— Ти май си на негова страна?
— Аз съм този, който ще реши има ли смисъл в думите му — обади се Страк. — Говори по-бързо, Моббс.
— За да ме разберете, трябва да познавате поне малко историята на нашата земя, но се боя, че тя вече е достояние само на малцина.
— Уф, сега пък ще ни разказва приказки — пухтеше Хаскеер. — Хубаво, нали не бързаме за никъде.
— Млъквай! — сряза го заплашително Страк.
— Не знам за другите, но аз имам известна представа за миналото на Марас-Дантия — обади се Алфрей. — Какво се опитваш да ни кажеш, гремлине?
— Без да обиждам никого, повечето от това, което си мислите, че знаете, и което смятате, че е станало, е всъщност само смесица от легенди и митове. Аз посветих част от живота си да изуча истинския ход на нещата, които са ни довели до настоящото положение.
— Човеците са тези, които ни доведоха до това положение — обяви Страк.
— Така е. Но появата им е доста скорошна от историческа гледна точка. Преди това животът в Марас-Дантия не е претърпявал промени от незапомнени времена. Вярно е, че отделните раси са враждували помежду си и честата смяна на съюзници е водела до постоянни конфликти. Но земята е била достатъчно голяма, за да могат всички да живеят в хармония — повече или по-малко.
— А после дошли хората — намеси се Койла.
— Да. Но колко от вас знаят, че е имало две нашествия на тази отвратителна раса? И че в началото взаимоотношенията им с древните народи съвсем не са били враждебни?
