Насред хаоса Кимбал Хоброу бе завладян от неописуем гняв.
Надзирателите крещяха да се доведат коне, по бойниците и крепостната стена тичаха стражници. Чуваха се воплите на ранените, скърцаха количките, с които откарваха труповете. Пожарникарски отряд поливаше с вода лумналия огън.
Обляна в сълзи и зачервена от ярост, Милост Хоброу дърпаше баща си за ръкава и крещеше:
— Убий ги, татко! Убий ги, убий ги!
Хоброу размаха юмруци към тълпата и изрева:
— След тях, братя мои! Нека Всемогъщият бъде ваш пастир и даде сила на оръжията ви! Смачкайте ги!
Няколко тежковъоръжени конници препуснаха през портала. Последваха ги каруци, натоварени с войници и доброволци. Един изплашен и пребледнял надзирател застана пред Хоброу.
— Храмът! — изпъшка той. — Осквернили са го!
— Осквернили! Как?
— Взели са реликвата!
Лицето на проповедника се изкриви от гняв. Той се пресегна, сграбчи надзирателя за яката и го дръпна с нечовешка сила. Очите му горяха.
— Какво са взели!?
Върколаците бяха оставили конете си при Алфрей и още един войник на няколко хвърлея встрани от пътя. Там беше и Хаскеер, привързан за седлото, въпреки че целият гореше от треска.
След като изоставиха каретата, Върколаците се метнаха на конете. Докато се отдалечаваха навътре в полето, откъм пътя зад тях се вдигна грамаден облак прах.
Страк бе решил да се насочат право на запад — към Калипарския залив. Така в началото можеха да поддържат висока скорост, а когато се изморят — да се крият из горичките и храсталаците около залива.
Преследвачите им бяха дезорганизирани и все още смутени от неочакваната атака. Но бяха твърдо решени да отмъстят. В продължение на няколко часа те преследваха упорито дружината. След това по- слабите и уморените започнаха да изостават, като първи се отказаха от преследването претоварените каруци.
Надвечер зад Върколаците препускаха вече само шепа войници. Скоро обаче — след няколко успешни маневри на дружината — те също се изгубиха в прахоляка.
Веднага щом стигнаха брега на залива, Страк нареди на хората си да спрат за почивка.
Койла първа се приближи към него.
— Създадохме си още един противник.
— И то могъщ — добави Алфрей. — Съмнявам се, че Хоброу ще позволи с лека ръка да отнесем звездата.
— Което ми напомни… — подхвърли Страк. — Джъп, я дай да я видим.
Джуджето бръкна в джоба си и извади звездата. Страк я взе, разгледа я внимателно и я прибра в кесията при другата.
— Да ви призная, малко се съмнявах, че ще успеем да я откраднем — рече Алфрей.
— Аз също — отбеляза Джъп, после извади кърпа и започна да трие потта от лицето си.
— Не се подценявай — рече му Страк. — Добре се справи.
— Най-важният въпрос е — продължи Алфрей, — какво ще правим сега?
— Имам чувството, че добре знаеш какво следва — отвърна Страк.
Алфрей въздъхна и рече:
— Боях се, че ще го кажеш. Прокоп?
— Там може да има още една звезда.
— Би могло. Но нямаме никакви доказателства за това. Знаем само, че Хоброу възнамеряваше да тръгне натам. Което означава, че едва ли ще е най-подходящото направление за нас.
— Може и да се откаже, след удара, който му нанесохме.
— Добре де — намеси се Джъп, — ами ако походът на Хоброу към Прокоп няма нищо общо със звездата? Ако това е част от налудничавия му план за изтребване на древните народи?
— И какво, ще накара тролите насила да пият отровна вода? Съмнявам се. Трябва да има друга причина.
— Каква друга причина, след като човеците избиват древните народи още откакто са се появили по тези земи?
— Да, но сега са решили да оставят това на отровената вода. Защо им е да си рискуват кожите? Ти например би ли влязъл в онзи лабиринт, освен ако от това не зависи животът ти?
— Но нали точно това искаш да направим?
— Както казах, Джъп — от това зависи животът ни. Нека намерим подходящо място за бивак и да го обмислим.
Малко по-късно, когато Страк и Койла се озоваха сами в челото на колоната, той я попита какво мисли за похода им към Прокоп.
— Идеята не е по-шантава от други неща, които сторихме напоследък, но тролите са далеч по- страшен враг от фанатиците на Хоброу. Пък и не горя от ентусиазъм да се завирам в онези дупки.
— Значи си против?
— Не съм казала такова нещо. По-добре да имаме някаква цел, отколкото да се скитаме без идея какво да правим. Но ми се ще добре да обмислим действията си, преди да се наврем там. Освен това, Страк, през последните няколко месеца разбутахме доста кошери. Трябва да очакваме противници от всички страни.
— Което понякога не е толкова лошо.
— Така ли, защо?
— Защото ще сме винаги нащрек.
— А, в това не се съмнявай. Я кажи — според теб планът да отидем в Прокоп какво е — последна сламка за удавника или следващият ни разумен ход.
— И двете.
Тя се засмя.
— Е, поне си искрен.
— Да, но с теб. Не мисли, че ще го представя по този начин и пред останалите.
— Но и те имат право на глас, не смяташ ли? Особено сега, когато сме обявени извън закона и вярата им в дисциплината е поразклатена.
— Да, имат право на глас и аз не смятам да ги карам да правят нещо, които не желаят. Що се отнася до дисциплината, както казах и по-рано, без нея просто сме загубени — дано го осъзнават. Смятам да остана на командния пост, освен ако някой друг не предяви претенции за него.
— Лично аз съм за твоята кандидатура. Всъщност повечето от останалите също. Но има едно решение, което предстои да вземеш скоро и то засяга всички ни. Кристалът.
— Дали да го разделим на калпак, или да остане колективна собственост? Знаеш ли, мислих по въпроса. Струва ми се, че няма да е зле, ако го поставим на гласуване. Не че предпочитам да гласуваме всяко решение.
— Разбирам, това ще подкопае авторитета ти.
Известно време яздиха мълчаливо, сетне тя заговори:
— Разбира се, има и друга възможност, освен да ходим в Прокоп.
— Каква?
— Да се върнем в Каменна могила и да разменим двете звезди за главите си.
— Вече знаем от Делорран за какви ни смятат там. Лично аз няма да се връщам.
— Радвам се да го чуя, Страк — ухили му се тя. — Готова съм да ида къде ли не, само да не се изправям лице в лице с Дженеста.
