затъваха в меката почва.
Оръженосците се бяха разпръснали да събират съчки за огъня или се занимаваха с други, ежедневни задачи. Наблизо се разхождаха Алфрей и Койла.
— Как е той? — попита Алфрей.
— Дойде на себе си за малко — усмихна се Джъп. — Но пак потъна, докато му разказвах какво е станало междувременно. Стори ми се малко объркан.
— Нищо чудно, като се има предвид болестта. Мисля, че се оправя. Това, което ме изненадва, е твоето отношение към него.
— Никога не съм имал нещо против този копелдак, каквото и да смята той по въпроса. Макар и заядлив, той е верен приятел.
— Всеки е трогателен, когато е болен — припомни му Койла. — Не се размеквай прекалено, защото после ще се разочароваш.
— Няма опасност.
Алфрей въздъхна и каза:
— Май е по-хладно, отколкото очаквах, а и тази влага. Но все пак не е толкова зле. Имам усещането, че се намирам на някакво късче земя от Марас-Дантия отпреди лошите времена. Лесно става, като примижиш и дадеш воля на въображението си.
Койла се готвеше да отговори, когато чуха викове откъм близкото езеро. Втурнаха се натам, за да видят какво става и пътем към тях се присъедини Страк.
Малко след това ги пресрещна един задъхан оръженосец.
— Какво има, Проок — попита го Страк.
— Малък проблем, капитане.
— Какъв?
— Ами… най-добре сам да видите.
Продължиха нататък и стигнаха брега на езерото, където се бяха струпали неколцина оръженосци. Малка група странни създания танцуваха пред тях.
— О, не — въздъхна Алфрей. — Проклета напаст!
— Какво е това? — поиска да знае Джъп.
— Дървесни нимфи.
— И два-три зли духа — добави Страк.
Похотливите женски бяха облечени с прозрачни мантии, дълбоко изрязани на гърдите и с цепки отстрани, за да разкриват примамливо оформените им крайници. Те подскачаха, развяваха кестенявите си коси и заемаха сладострастни пози. Всичко това бе придружено с пронизителни, крайно немелодични крясъци, които отекваха надалеч из въздуха.
— В името на всички богове, каква е тази шумотевица? — попита Джъп.
— Песента на сирените — обясни Алфрей. — Би трябвало да е съблазнителна и неустоима.
— Но нещо не се получава, а?
— Защото нещастниците нещо не са доразбрали — намеси се мрачно Койла. — Приличат на дърти уличници.
Нимфите продължаваха да пъчат гърди и да въртят бедра и дори воплите им се усилиха. Някои от оръженосците очевидно бяха привлечени от гледката.
— Погледнете ги само! — ядосваше се Койла. — Очаквах повече от тези момчета. Не са ли ги учили да контролират оплодителните си торбички?
— Млади са и не са виждали нищо подобно досега — отвърна Алфрей. — Дори не знаят, че това е илюзия, която може да им струва живота.
— Наистина ли? — попита Джъп.
— Дай им възможност и тези мръсници ще изсмучат жизнените ти сили. Стига само да им позволиш да те омагьосат.
Джъп ги погледна с изцъклени очи.
— Не мога да си представя по-лош начин да…
— Джъп! — сряза го Койла.
Джуджето се изчерви.
— Но какво правят те тук? — зачуди се Страк. — Едва ли е най-подходящото място да примамват жертвите си.
— Или са ги прогонили от други места — обясни Алфрей, — или са доскучали на обичайната си клиентела.
— По-скоро второто, като ги гледам — изръмжа Койла.
— Сами по себе те не са опасни — добави Алфрей. — Разчитат жертвите им да тръгнат доброволно с тях. Доколкото знам, не притежават никакви бойни умения.
Оръженосците обсипваха нимфите с неприлични подвиквания. Неколцина неусетно запристъпваха към тях.
— Добре, че Хаскеер не е тук — рече Джъп.
— Това пък откъде ти хрумна? — попита Алфрей.
— Нямаме време за глупости — реши Страк.
— Все едно, че ми прочете мислите — кимна Койла, извади меча от ножницата и закрачи надолу към езерото.
— Както вече казах — подвикна след нея Алфрей, — няма смисъл да се бием с тях!
Тя го игнорира и продължи. Но целта й бяха оръженосците. Когато стигна до тях, започна да ги налага с плоското на меча си по задниците, а те заподскачаха уплашено и скоро след това хукнаха назад към лагера.
Неуспелите съблазнителки изпискаха разочаровано и си тръгнаха.
Койла се върна при офицерите.
— Няма нищо по-добро за охлаждане на страстите от яко плясване по задните части — обяви тя, докато прибираше меча си. — Но ще ви кажа, че съм отвратена от поведението на тези младоци.
— Губим си времето — оплака се Страк. — Още малко и ще пуснем корени тук. Време е да решаваме какво ще правим с Прокоп.
Обсъдиха разгорещено всички «за» и «против» и накрая решиха да се отправят към родината на тролите. Щяха да мислят какво да правят, когато стигнат там.
Пътя, който избраха, бе стар търговски маршрут, на север от поселището на пантеонистите, известно с названието Женска дъбрава. Преди да стигнат до него, щяха да свият на североизток към Прокоп. Щяха да преминат през доста опасни места, но пък поне щяха да избегнат гъсто заселените с хора южни райони.
Хаскеер не участва в обсъждането на плана. Отдадоха мълчанието му на болестта. Все пак се бе възстановил достатъчно, за да язди без чужда помощ. Което пък показваше, че е на оздравяване.
Известно време Страк язди редом с него. След близо час, през който не си размениха нито дума, той попита:
— Е, как се чувстваш?
Хаскеер го изгледа учудено, сякаш не очакваше да му заговори, и отговори:
— Никога не съм бил по-добре.
Страк не можа да не забележи странния, смирен начин, по който Хаскеер му отвърна. Но преглътна коментара си и подхвърли едно неутрално:
— Добре.
Изминаха още няколко минути мълчание, след което Хаскеер попита:
— Мога ли да видя звездите?
Страк бе малко смутен от въпроса и се поколеба, преди да отговори. Но след това си помисли: «Защо да не му ги покажа? И той има право.»
Бръкна в кесията си и извади двете звезди.
Ако се съдеше по изражението му, Хаскеер явно бе изключително заинтригуван от тях. Той протегна
