— Не е много — извини се Страк, — но сигурно ще ви дойде добре.
— Повече е, отколкото имахме, преди да ви срещнем — рече жената. — Боговете да ви благословят.
Страк беше смутен. Повечето от предишните му срещи с човеци бяха свързани с кървави боеве и убийства. По негова заповед оръженосците започнаха да раздават припасите на бежанците.
Малкото се бе покатерило на коленете на Койла.
— Чудати са игрите на съдбата, а? — подметна замислено Джъп.
Жената го чу.
— Намирате го за странно? Ние също. Истината е, че не сме по-различни от вас, нито от останалите древни народи. В сърцето си всички ние жадуваме за мир и мразим войната.
— Орките са родени да воюват — отвърна Страк с известно негодувание. — Но това не значи, че го правим заради самото унищожение.
— Моята раса също е вършила много злини — рече жената.
Страк бе изненадан да чуе подобно признание от човек, но си замълча.
Един от войниците минаваше покрай Койла и малкото. В ръката си държеше мях за вода. Малкото протегна ръчички. Оръженосецът махна капачката и му подаде мяха. Детето опря устни в отвора, надигна мяха и изведнъж лицето му се изкриви. От гърлото му се изтръгна ужасен звук.
— Апчихууу!
Койла скочи на крака. Двамата с оръженосеца се отдалечиха на няколко крачки.
За ужас на Страк жената се засмя.
— Бедничката. Настинала е.
— Настинала?
— Да, има съвсем лека простуда. Ще й мине до ден-два. — Тя положи длан на челото на малкото. — Като че ли си няма други грижи. Нищо чудно скоро и ние да я пипнем.
— Тази… простуда — заговори Койла. — Това болест ли е?
— Болест ли? Ами да, предполагам, че е така. Но не е нищо…
— Всички на конете! — извика Страк.
Върколаците захвърлиха меховете и торбите с припаси и се метнаха на конете.
Жената го гледаше стреснато. Спътниците й също.
— Не разбирам. Какво има? Това е най-обикновена простуда.
— Съжалявам — отвърна лаконично Страк. Опасяваше се, че всеки миг войниците му може да се нахвърлят върху хората и да ги избият. — Трябва да тръгваме. Желая ви… всичко най-добро.
Той се обърна и тръгна към коня си.
— Почакай! — извика тя след него. — Почакай! Аз не исках…
Без да й обръща внимание, той се метна на седлото и извика на дружината да потегля.
Всички пришпориха конете и оставиха учудените хора сред облак прах.
— Дано да ни се размине — подметна Джъп, след като се отдалечиха.
— Още едно доказателство, че не бива да се вярва на хората — отбеляза Алфрей. — Унисти или пантеонисти.
Що се отнасяше до Дженеста, единствените добри унисти бяха мъртвите унисти.
Във всеки случай труповете на унистите, които се подаваха от пълната с кръв яма, се оказаха полезни. Само че не всичко бе станало така, както се бе надявала.
Намеренията й бяха да използва съдържанието на ямата като посредник при опитите си за гадаене. По принцип доста полезно средство, особено в тревожни и размирни времена. Нямаше по-голямо предимство от това да знаеш къде точно се намира врагът ти. Проблемът бе, че малко след началото на врачуването върху гладката повърхност на ямата се появи лицето на Адпар.
Този път поне я нямаше самодоволната физиономия на Санара.
В началото Дженеста бе завладяна от гняв и досада, още повече че привидението я поздрави с доста фалшива радост.
— Сега не е време за празни приказки — сопна й се тя.
— О, скъпа — отвърна образът на Адпар. — Аз пък си помислих, че ще поискаш да узнаеш къде се намират изменниците, които преследваш.
Тревожен гонг отекна в главата на Дженеста. Тя си придаде невъзмутим вид и попита:
— Изменници? Какви изменници?
— Можеш да заблудиш подчинените си, скъпа, но не и мен. И престани да се преструваш на малко момиче, защото е отвратително. И двете знаем за какво говоря.
— Да речем, че зная. Какво би могла да кажеш по въпроса?
— Само, че тези, които търсиш, държат реликвата.
— Какво?
— Пак ли ще кажеш, че не знаеш за какво говоря.
— Откъде ти е известно това?
— Разполагам със свои източници.
— Ако имаш нещо общо с тази история…
— Аз ли? И какво по-точно?
— Ако например се опитваш да се месиш в плановете ми.
— О, значи имаме планове? Дали пък да не се заинтересувам?
— Не се меси в тези неща, Адпар! Ако посмееш да…
— Ваше Величество! — извика някой наблизо.
Дженеста се огледа, премигвайки слепешката. На няколко крачки от нея стоеше генерал Мерсадион с вид на дете, което се готви да признае, че се е напишкало.
— Какво има? — попита го тя.
— Казахте ми да ви информирам, когато сме готови…
— Да, да. Сега ще дойда!
Той отстъпи смирено назад.
Дженеста метна гневен поглед на Адпар.
— Пак ще си поговоря с теб! — Пресегна се и разбърка леденостудената кървава вода, прогонвайки видението.
След това се изправи и закрачи след почтително приведения генерал.
Намираха се на хълм, от който се разкриваше гледка към бойното поле. Битката, която предстоеше да започне, не беше кой знае колко голяма. Щяха да участват не повече от хиляда участници от всяка страна, но изходът й имаше стратегическо значение.
На страната на кралицата се сражаваха пантеонисти, джуджета и орки, като последните представляваха гръбнакът на армията. От другата страна имаше предимно унисти и малко джуджета.
— Готова съм — съобщи тя на Мерсадион. — Закрийте се!
Той махна с ръка и редицата от тръбачи, подредени малко по-надолу по склона, обърнаха гръб на бойното поле и изсвириха пронизителен сигнал. Мерсадион закри очите си с ръце.
Долу в полето, чули сигнала, войниците на Дженеста направиха същото, за голяма изненада на унистите.
Тя вдигна ръце и започна да рисува във въздуха магическа формула. След това бръкна под наметалото си и извади един предмет, който наподобяваше голям скъпоценен камък. Многостенната му повърхност сияеше с ярка, разноцветна светлина.
Дженеста го подхвърли във въздуха сякаш не много силно, ала въпреки това сияещият камък полетя нагоре и настрани, сякаш бе понесен от вятъра. Войниците от вражеската армия го зърнаха и проследиха замаяно издигането му. Почти никой от тях не направи опит да закрие очите си. Малцина се усетиха, че ще се случи нещо непредвидено.
Камъкът продължаваше да се издига бавно и да се върти, разпръсквайки призрачно сияние. После неочаквано избухна, превръщайки се в ярък блясък, който можеше да затъмни стотици светкавици. Взривът от светлина продължи по-малко от секунда. Едва бе угаснал, когато откъм бойното поле долетяха първите
