В голямата зала в двореца на Дженеста цареше нещо подобно на празненство.
Но не съвсем. Въпреки че голямата полирана маса бе подредена за хранене, тя не беше отрупана с ястия. Присъстваха петима гости, кралицата, десетина прислужници и стражата.
Двама от гостите на Дженеста бяха орки — новопроизведеният генерал Мерсадион и капитан Делорран, току-що завърнал се от неуспешното преследване на Върколаците. И двамата бяха видимо обезпокоени. Но не един от друг, а от другите на масата.
Те бяха човеци.
Като поддръжник на каузата на пантеонистите, Дженеста и друг път бе контактувала с хора и появата им в двореца й не беше необичайно явление. Това, което безпокоеше двамата орки, бе занятието, с което се препитаваха тези тримата.
Забелязала мрачното настроение на Делорран и Мерсадион, Дженеста заговори:
— Генерале, капитане, позволете да ви представя Мика Лекман — тя посочи най-високия от тримата.
Ако имаше брада, тя щеше да скрие белега, който тръгваше от горния край на дясната му скула и стигаше до ъгъла на устата. Но вместо това мъжът си бе пуснал мустаци. Косата му беше разчорлена и мазна, кожата — потъмняла от слънцето и сипаничава. Мускулестото му телосложение и кройката на дрехите му говореха, че е военен.
— А тези са неговите… ъъъ… сподвижници — добави Дженеста.
Лекман схвана подканата й да ги представи, захили се нагло и посочи с палец мъжа отдясно.
— Грийвър Олей — обяви той.
Грийвър бе най-ниският от тримата. Имаше лице на плъх, пепелява коса и стъклено сиво око — другото бе скрито от черна превръзка. Къса прошарена брада стърчеше от острата му брадичка. Беше слаб и жилест. Когато се захили, разкри два реда жълтеникавокафяви зъби.
— А другият е Джабез Блаан — обяви Лекман.
Мъжът отляво бе най-едрият от тримата. Вероятно тежеше колкото другите двама, взети заедно, но по огромното му тяло нямаше никаква тлъстина. Лъскавата му бръсната глава сякаш бе набучена направо на раменете. Носът му, чупен безброй пъти, приличаше на дръжка на врата. Юмруците, които бе положил на масата, навярно биха могли да строшат дънера на дъб.
Нито един от представените не проговори. Двамата само леко кимнаха с глави.
Делорран и Мерсадион продължиха да ги разглеждат с нескрита тревога.
— Наех ги — продължи Дженеста — заради техните умения. Но затова ще поговорим малко по- късно. — На масата пред нея бе положен пергаментът, донесен от Делорран. Тя почука върху него с дългия си нокът. — Благодарение на капитан Делорран, който току-що се върна от особено важна мисия, вече знаем, че е посегнато върху моя собственост. За съжаление въпреки усилията на капитана, другият, по- важен предмет, все още е в чужди ръце. Крадците засега успяват да се измъкнат от справедливо наказание.
Делорран се покашля сподавено.
— Ако ми позволите, Ваше Величество, смятам, че Върколаците вече са си получили заслуженото. Доколкото знам, от тях няма и следа.
— Видяхте ли ги да умират?
— Не… с очите си, господарке. Но когато ги зърнах за последен път, препускаха към неминуема гибел. Без никаква надежда да се измъкнат.
— Не чак толкова неминуема, колкото си мислите, капитане.
— Ваше Величество? — изцъкли се Делорран.
— Сведенията за смъртта им са били малко преувеличени, ако мога така да се изразя.
— Нима са се измъкнали от бойното поле?
— И още как.
— Но…
— Откъде зная ли? Ами след като са преминали от другата страна, те са били преследвани от патрул на дракони и дори са оцелели след неговата атака.
— Ваше Величество, аз…
— Вие трябваше да останете още малко там, капитане, колкото да се уверите лично, че изменниците са получили каквото заслужават. А не да ми се явявате тук с предположения — тонът й бе по-скоро на обидено дете, отколкото на разгневена кралица.
— Ваше Величество… — поде той смирено.
— Сигурно сте чули за злощастния край на генерал Кустан? — Делорран я погледна уплашено. — Той плати цената на вашия провал.
Капитанът нямаше време да отговори, защото Дженеста щракна с пръсти. В същия миг ги обкръжиха прислужници-елфи и започнаха да наливат вино от сребърни кани.
— Нека вдигнем тост — рече тя — за връщането на онова, което ми принадлежи, и за наказанието на моите врагове.
Тя отпи от чашата и останалите последваха примера й.
— Което не означава, капитане, че вие няма да заплатите определена цена — допълни Дженеста.
Делорран не можа веднага да схване думите й и я погледна объркан. След това смисълът им сякаш достигна до съзнанието му. Той погледна чашата в ръката си и лицето му пребледня.
Чашата се изхлузи от пръстите му, падна и се строши. Устата му увисна, той стисна гърлото си и изстена:
— Ах, ти… кучко…
После се надигна и направи няколко крачки, като се олюляваше.
Дженеста не сваляше равнодушния си поглед от него.
Делорран посегна към дръжката на меча.
Кралицата не помръдваше.
Капитанът видимо не можеше да контролира движенията си. Лицето му бе обляно в пот и разкривено от болка. От гърлото му излизаха мъчителни, свистящи хрипове. Той се преви и падна по очи. Дори на земята тялото му продължаваше да се гърчи от болезнени конвулсии. После изви гръб назад и започна да рита с крака. След минута бе вече неподвижен.
Лицето му бе застинало в маска на неописуема мъка.
— Защо да пилея безценните си запаси от магия? — обърна се Дженеста към смълчаните си гости. — Пък и без това исках да изпитам тази отвара.
Изпод масата се появи Сапфир. Котката наведе глава към локвата от разляно вино, но Дженеста й махна с ръка и тя побягна.
Кралицата вдигна глава. Тримата човеци гледаха чашите си със загрижени лица.
— О, не се безпокойте — рече им тя. — Защо ми е да тровя гости, на които имам намерение да се доверя? И ти, Мерсадион, престани да ме гледаш втренчено. Едва ли щях да си правя труда да те повишавам само за да те пратя в гроба. Е, поне засега.
Тя се засмя, сякаш бе казала нещо изключително забавно. След това стана, прекрачи трупа и се приближи към тях.
— Но стига забавления. Да преминем към работата. Генерале, както вече казах, Лекман и хората му имат специални умения. Те са специалисти в откриването на избягали престъпници.
— Искате да кажете, ловци на глави, Ваше Величество?
— Някои ни наричат и така — отвърна Лекман. — Но ние предпочитаме да се наричаме стражари на свободна практика.
— Да, и това става — засмя се Дженеста. — Но не бъди скромен, Лекман. Кажи на генерала за вашата тясна специалност.
Лекман кимна на Грийвър Олей и той извади един чувал и го стовари на масата.
— Тясната ни специалност е да ловим орки — обяви Лекман.
Грийвър отвори чувала. Вътре имаше пет-шест жълто-кафяви овални предмета. Мерсадион се втренчи в тях. Мина известно време, преди да разбере какво представляват.
